— Двама невъоръжени мъже? — пита капрал Кий. — Съмнявам се. Това е приблизително толкова нереалистично, колкото и дванайсетимата въоръжени от третия опит. Би трябвало да изиграем повече сблъсъци с прокудени… Поне със смъртоносност на равнище морски пехотинци.
— Не знам — промърморва Ретиг.
Те го поглеждат и чакат.
— Непрекъснато залавяме момичето, без да й се случи нещо — казва той.
— Прав си — казва де Соя. — За следващата симулация ще повиша равнището на опасността за детето.
Грегориъс поклаща глава.
— Капитане, предлагам да преустановим симулациите и да се върнем към физическите упражнения. Искам да кажа… — Той поглежда хронометъра на китката си. — Искам да кажа, че имаме само осем часа преди всичко това да се превърне в действителност.
— Да — обажда се капрал Кий. — Съгласен съм. Предпочитам да го направим в действителност.
Ретиг изсумтява в знак на съгласие.
23.
— И така — казах аз, — какъв е планът ти? Енея вдигна поглед от книгата си.
— Кой казва, че имам план?
— Остава по-малко от час, докато се прехвърлим в системата на Парвати. Преди седмица ми каза, че ни трябва план, в случай че ни чакат… и така, какъв е планът?
— Не съм сигурна, че имам план — въздъхна момичето. Бях се страхувал от това. Седмицата беше изтекла достатъчно приятно. Тримата много четяхме, разговаряхме и играехме — Енея бе отлична на шах, добра на Го13 и страхотна на покер — и дните бяха изминали без инциденти. Много пъти се бях опитвал да я притисна за плановете й — къде възнамерява да отиде? защо е избрала Ренесанс Вектор? възнамерява ли да открие прокудените? — но макар й любезни, отговорите й винаги бяха мъгляви.
Все пак тя призна, че е пристигнала през Сфинкса в бъдещето си не само за да избяга от преследващите я войски на Мира, а и за да потърси собствената си съдба.
— Като месия ли? — заинтригуван попитах аз.
— Не — засмя се Енея, — като архитект. Изненадах се. В „Песните“ не ставаше дума, че Онази, която учи ще печели хляба си като архитект.
— Това искам да правя — настоя Енея. — В съня ми онзи, който може да ме научи, живее през тази епоха.
Затова дойдох тук.
— Онзи, който може да те научи? — повторих аз. —
Мислех си, че ти си Онази, която учи.
— Рол — възрази тя, — как е възможно да науча някого на нещо? Аз съм на дванайсет стандартни години и никога досега не съм напускала Хиперион… По дяволите, до тази седмица никога не бях напускала и Еквус. На
какво мога да уча?
Нямах какво да й отговоря.
— Искам да стана архитект — рече тя, — и в съня ми архитектът, който може да ме обучи, е някъде там… — Тя посочи с пръсти към корпуса, но аз разбрах, че има предвид старата хегемонийска Мрежа, накъдето се бяхме насочили.
— Кой е той? — попитах аз. — Или тя?
— Той — отвърна Енея. — И не знам името му.
— На коя планета е?
— Не знам.
— Сигурна ли си, че си избрала правилния век? — Опитвах се да сподавя раздразнението в гласа си.
— Да. Всъщност не. — През дните, които прекарвах с нея тази седмица, Енея рядко се бе държала сприхаво, но сега гласът й изглеждаше опасно близо до избухване.
— И просто си сънувала този човек?
— Не „просто“ — каза тя. — Сънищата ми са важни за мен. Те са нещо повече от сънища… — Гласът й секна. — Ще разбереш.
Опитах се да не въздъхна гласно.
— Какво ще се случи, след като станеш архитект? Тя започна да хапе ноктите си. Лош навик, от който възнамерявах да я отуча.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че старият поет очаква от теб големи неща… Да си месия е само началото, нали така?
— Рол — отвърна тя и се изправи, — не се обиждай, но защо не вървиш на майната си и не ме оставиш на мира?
По-късно ми се извини за грубостта си, но докато седяхме на масата час преди прехвърлянето в странната звездна система, аз бях любопитен дали въпросът ми за плана й няма да предизвика същата реакция.
Не предизвика. Тя понечи да задъвче нокътя си, усети се и отвърна:
— Добре, прав си, трябва ни план. — Погледна А. Бетик и го попита: — Имаш ли нещо предвид? Андроидът поклати глава.
— С господаря Силенъс многократно обсъждахме въпроса, госпожице Енея, но изводът ни беше, че ако Мирът някак си първи пристигне на местоназначението, всичко ще бъде загубено. Но изглежда невероятно, тъй като преследващият ни фотонен кораб не може да се движи по-бързо от нас през Хокинговото пространство.
— Не знам — казах аз. — Някои от ловците, които водих през последните години, разправяха, че Мирът… или Църквата… разполагат със свръхскоростни кораби.