Грегориъс дори не трябва да поглежда към двамата си подчинени, за да говори от тяхно име.
— Моля за извинение, но ако ни е позволено да изразим мнението си, сър, бихме предпочели да останем с вас и „Рафаил“, докато малката не попадне в мрежата и не бъде отведена на Пацем.
Де Соя се опитва да скрие изненадата си, но не успява
— Сър?
— Да, капрал Кий?
— Ще изслушате ли изповедите ни преди да умрем този път?
Де Соя се мъчи да запази изражението си неутрално.
— Да, капрал. Ще довърша проверката тук и след десет минути ще съм в гардеробната за изповед.
— Благодаря ви, сър — усмихнат казва Кий.
— Благодаря ви — казва Ретиг.
— Благодаря, отче — изтътва Грегориъс. Де Соя гледа как тримата скачат и започват да свалят бойните си брони. В този момент той интуитивно зърва бъдещето и усеща тежестта му върху раменете си. „Господи, дай ми сила да издържа! Твоята воля… в името на Христа те моля… Амин.“
Обръща тежката си кушетка към командните пултове и започва последната проверка преди прехвърлянето и смъртта.
25.
Веднъж, когато водех в блатата някакви ловци на патици, родени на Хиперион, попитах един от тях, пилот на въздушен кораб, който командваше седмичния дирижабъл от Еквус през Деветте опашки до Аквила, каква е работата му.
— Пилотирането на въздушен кораб ли? — рече той. — Както гласи древната поговорка, дълги часове на скука, нарушавани от минути на истинска паника.
Това пътуване беше нещо подобно. Признавам, че ми беше доста напрегнато, когато в системата на Парвати седях извън обсега на видеокамерата и гледах как детето заплашва капитана да убие себе си — и нас! — ако корабът на Мира не се оттегли. Бях прекарал десет месеца като крупие на Феликс, една от Деветте опашки, и бях наблюдавал много комарджии; това единайсетгодишно момиче бе страхотен покерджия. По-късно, когато я попитах дали е щяла да изпълни заканата си и да отвори последното херметично равнище, тя само се усмихна с онази палава усмивка и неясно махна с дясната си ръка, сякаш изтриваше дори самата мисъл от въздуха. През следващите месеци и години свикнах с този й жест.
— А откъде знаеше името на мирския капитан? — попитах аз.
Очаквах да чуя някакво откровение за силите на един протомесия, но Енея отвърна само:
— Чакаше при Сфинкса, когато преди седмица излязох оттам. Предполагам, че съм чула някой да го вика.
Съмнявах се в това. Ако отец-капитанът е бил при Сфинкса, стандартната процедура в армията на Мира изискваше да е в бойна броня и да се свързва по секретни канали. Но защо би ме лъгало детето?
«Защо търся логика или смисъл? — в този момент се запитах аз. — Досега всичко беше толкова невероятно.»
Когато след драматичното ни заминаване от системата на Парвати Енея слезе на долната палуба, за да вземе душ, корабът се опита да успокои А. Бетик и мен.
— Не се тревожете, господа. Не бих допуснал да загинете от декомпресията.
Размених поглед с андроида. Мисля, че и двамата се чудехме дали корабът е знаел какво би направил и дали детето е имало някаква особена власт над него.
С напредването на времето от втората частна пътуването ни открих, че мисля за ситуацията и за собствената си реакция към нея. Основният проблем, както разбрах, беше пасивността ми — почти до степен на незаинтересованост — по време на цялото пътуване. Бях двайсет и седем годишен, бивш войник, гражданин на света — дори светът да бе само затънтеният Хиперион, — а тук бях оставил едно дете да се справи с действителната опасност, с която се бяхме сблъскали. Разбирах пасивността на А. Бетик по време на срещата с кораба на Мира; в края на краищата, биопрограмирането и вековният навик го караха да отстъпва пред човешките решения. Но защо аз се бях държал като пън? Мартин Силенъс ме бе спасил и ме беше пратил на тази безумна мисия, за да закрилям момичето, да бдя над живота му и да му помагам да стигне там, където трябваше. Единственото, което бях сторил досега, бе да летя на килимче и да се крия зад рояла, докато детето се справяше с проблема.
През първите няколко дни след излизането ни от системата на Парвати ние четиримата, включително и корабът, разговаряхме за онзи боен кораб на Мира. Ако Енея беше права, ако отец-капитан де Соя е бил на Хиперион по време на отварянето на гробницата, Мирът бе намерил начин да пресече напряко Хокинговото пространство. Изводите от този факт бяха повече от отрезвяващи и ме плашеха до смърт.
Енея не изглеждаше много разтревожена. Дните минаваха и ние свикнахме с удобното, макар и малко клаустрофобично, бордово ежедневие — след вечеря момичето свиреше на рояла, всички заедно се прехвърляхме в библиотеката, разглеждахме корабните холоси и навигационните регистри, за да открием някаква следа къде е отишъл Консула (имаше много следи, но до една съвсем определени), вечер играехме на карти (тя беше страшна покерджийка) и от време на време се упражнявахме. Молех кораба да установи сдържащото поле на 1.3 g само в шахтата на стълбището-и после в продължение на четирийсет и пет минути тичахме нагоре-надолу по шестте етажа. Не съм сигурен каква е била ползата за останалата част от тялото ми, но прасците, бедрата и глезените ми скоро изглеждаха така, сякаш принадлежаха на някой елефантоид от подобна на Юпитер планета.