Когато Енея разбра, че полето може да се разделя на малки участъци от кораба, за нея вече нямаше спиране. Започна да спи в балон от нулева гравитация на палубата за сомния. Откри, че масата в библиотеката може да се преобразува в маса за билярд, и настояваше да изиграваме поне по две игри на ден — всеки път при различна гравитация. Една вечер, както четях на навигационното равнище, чух шум, слязох по стълбите до етажа на холоямката и открих, че корпусът е отворен и че гигантска сфера вода — навярно осем-десет метра в диаметър — се носи между него и външното сдържащо поле.
— Какво е това, по дяволите?
— Забавно е! — разнесе се глас от пулсиращия мехур местеща се вода. Над повърхността се показа глава с мокра коса, увиснала наопаки над мен. — Ела тук! — извика момичето. — Водата е топла.
Отдръпнах се, облегнах се на перилата на «балкона» и се опитах да не мисля какво ще стане, ако локализираният балон на полето изчезне дори за секунда.
— Ела тук — повтори тя. — Хайде де!
— Нямам бански.
— Кой има бански? Не ти трябват!
Поколебах се само за миг преди да се измъкна от дрехите си. Останах не само по гащетата, но и по дългата риза, която често носех вместо пижама.
За секунда застанах на балкона, без да имам ни най-малка представа как да стигна до сферата на няколко метра над мен. После чух «Скачай, глупчо!» някъде от горната част на балона и скочих.
На следващия ден посетих А. Бетик долу в стаята, която той наричаше «машинно отделение». Мястото наистина донякъде напомняше за машинно отделение в мореходен кораб — топли тръби, неясни, но големи предмети с формата на динамо, стълби и метални платформи, — но А. Бетик ми обясни, че основното предназначение на помещението е да свързва корабните двигатели с генераторите на поле.
Разказа ми как десетилетия наред е помагал за обслужването и ремонтирането на този кораб, как вече бил започнал да смята, че никога повече няма да полети.
— Винаги ли си възнамерявал да потеглиш с онзи, когото старият поет избере да тръгне с момичето? — попитах аз.
Андроидът живо ме погледна.
— През миналия век хранех тази идея, господин Ендимион. Но рядко я смятах за потенциална възможност. Благодаря ви, че я осъществихте.
Признателността му беше толкова искрена, че за миг се засрамих.
— По-добре недей да ми благодариш, докато не избягаме от Мира — отвърнах аз, за да променя темата. — Предполагам, че ще ни чакат в системата на Ренесанс Вектор.
— Струва ми се много вероятно. — Синьокожият мъж не изглеждаше особено загрижен от перспективата.
— Мислиш ли, че заканата на Енея да отвори кораба към космоса ще подейства и втори път? — попитах аз. А. Бетик поклати глава.
— Те искат да заловят момичето живо, но няма да се подведат повторно от този блъф. Вдигнах вежди.
— Наистина ли смяташ, че е било блъф? Останах с впечатлението, че тя е готова да отвори равнището ни към вакуума.
— Не мисля така — отвърна А. Бетик. — Не познавам много добре тази млада дама, разбира се, но имах удоволствието да прекарам няколко дни с майка й и другите поклонници по време на пътуването им през Хиперион. Госпожица Ламия беше жена, която обичаше живота и уважаваше живота на другите. Смятам, че госпожица Енея би изпълнила заканата си, ако бе сама, но не мисля, че е способна да нарани вас или мен.
Нямах какво да отговоря, затова се отклоних към други неща — кораба, целта на пътуването ни, колко странна трябва да е Мрежата на световете след цялото това време след Падането.
— Ако се приземим на Ренесанс Вектор — казах аз, — имаш ли намерение да ни оставиш?
— Да ви оставя ли? — за първи път прояви изненадата си А. Бетик. — Защо да ви оставям? Неубедително махнах с ръка.
— Ами… искам да кажа, винаги съм си мислил, че се стремиш към свободата си и че ще я намериш на първия цивилизован свят, на който пристигнем… — Замълчах преди съвсем да заприличам на идиот.