— Постигнах свободата си като ми бе позволено да дойда на това пътуване — тихо отвърна андроидът и се усмихна. — Пък и освен това, господин ЕНДИМИОН, едва ли бих могъл да се слея с населението, ако наистина исках да остана на Ренесанс Вектор.
Това ме наведе на тема, за която бях мислил.
— Би могъл да промениш цвета на кожата си — казах аз. — Автохирургът на кораба е в състояние да изпълни това… — Отново замълчах, забелязвайки в изражението му нещо неуловимо, което не успях да разбера.
— Както знаете — започна А. Бетик, — ние андроидите не сме програмирани като машини… дори нямаме базисни параметри и асимотиватори като първите ДНК-ИИ, които се превърнаха в интелектите на Техноцентъра… но някои задръжки са били… хм… дълбоко вградени в нас, когато са проектирали инстинктите ни. Една от тях, разбира се, е да се подчиняваме на хората, независимо дали е разумно, и да не позволяваме да им се случи нещо. Казвали са ми, че този асимотиватор е по-стар от роботиката или биоинженерството. Но другият важен… инстинкт… е да не променяме цвета на кожата си.
— Искаш да кажеш, че не си в състояние да го сториш ли? — попитах аз. — Не би ли могъл да го направиш, ако животът ни зависи от това да промениш синята си кожа?
— О, да — отвърна А. Бетик, — аз съм създание със свободна воля. Мога да го направя, особено ако е обусловено от асимотиватори с висш приоритет, като например това да предпазя вас с госпожица Енея, но решението ми ще ми причини… безпокойство. Силно безпокойство.
Кимнах, но всъщност не го разбрах. Разговаряхме за различни неща.
Същия ден прегледах оръжието. Имаше повече, отколкото си бях помислил след първия оглед, и някои от нещата бяха толкова архаични, че трябваше да питам кораба за предназначението им. Имаше космически костюми и облекло за опасни атмосферни условия, четири летящи велосипеда, хитро сгънати в складовите си ниши под шкафа с космическите костюми, устойчиви ръчни фенери, лагерно снаряжение, осмозни маски и акваланги с перки и харпуни, един електромагнитен гравитопояс, три кутии с инструменти, два добре попълнени медицински комплекта, шест чифта очила за нощно и ИЧ виждане, същия брой леки каски с комуникатори и видеокамери. Имаше и инфотерми, за които се наложи да попитам кораба: бях отраснал, без да използвам такива неща. Инфотермите варираха от тънка, напомняща на бижу сребърна лента, до масивни предмети с големината на малка книга. Всички те можеха да се използват като комуникатори, за съхранение на огромни количества данни, за достъп в местната инфосфера и — особено по-старите — за действително прикачване към планетарните векторни предавания посредством дистанционно управление, така че да може да се проникне в мегасферата.
Взех една от гривните. Тежеше по-малко и от грам. Безполезна вещ. От чуждопланетните ловци бях разбрал, че има само няколко планети с примитивна инфосфера — Ренесанс Вектор беше една от тях, струва ми се, — но векторните предавания не съществуваха вече почти три века. Векторните комуникации, от които била зависима Хегемонията, бяха млъкнали след Падането. Понечих да оставя инфотерма обратно в обточената му с кадифе кутия.
— Възможно е да ви бъде полезен, ако ме оставите за какъвто и да било период — каза корабът.
— Защо?
— Информация — отвърна корабът. — Бих се радвал да разтоваря част от базисната си информация в един или повече от инфотермите.
Прехапах устни и се опитах да си представя какво би ми помогнало това да имам на китката си обърканата каша от информацията на кораба. После чух гласа на Баба от детството ми: «Винаги трябва да цениш информацията, Рол. Тя се нарежда веднага след обичта и честността в опита на човек да разбере вселената.»
— Добра идея — казах аз и щракнах тънката сребърна гривна на китката си. — Кога можеш да разтовариш инфобанките?
— Току-що го направих — отвърна корабът.
Внимателно бях прегледал оръжейния шкаф преди да стигнем в системата на Парвати — там нямаше нищо което да забави швейцарски гвардеец дори само със секунда. Сега проучих съдържанието на шкафа с различна цел.
Странно е как старите неща наистина изглеждат стари. Космическите костюми, летящите велосипеди и ръчните фенери — почти всичко на борда на кораба — изглеждаха старомодни, отдавна излезли от употреба. Нямаше пластокостюми например и големината, моделът и цветът на всичко му придаваха по-скоро вид на холос от исторически справочник. Но оръжията бяха малко по-друг въпрос. Бяха стари, да, но много познати за окото и ръката ми.