— Следват траекторията — разнася се спокойният глас на контрольора. — Ускорението е номинално.
— Имаме видеовръзка! — вика по мрежата командирът на въздушния патрул, Клаус.
— Запазете дистанцията — заповядва по теснолъчевия канал де Соя. „Скорпионите“ могат да поразят целта от неколкостотин клика разстояние. Той не иска да се тълпят около спускащия се кораб.
— Разбрано.
— Следвате траекторията, номинално спускане, три минути до приземяването — съобщава на кораба на момичето контрольорът. — Неидентифициран кораб, можете да се приземите.
Откъм Енея — мълчание.
Де Соя се включва в тактическото пространство. Сега корабът на момичето е червено въгленче почти на десет хиляди метра над космодрума на Мира. Спускателната совалка на отец-капитана и изтребителите са един клик по-високо и кръжат като разгневени насекоми. „Или като лешояди“ — мисли си той. На Ляно Естакадо бе имало лешояди, макар никой — да не знаеше защо са ги внесли колонистите от семенния кораб. Полетата, покрити с мрежа от атмосферни генератори — на всеки трийсет клика — бяха достатъчно сухи и ветровити, за да превърнат за часове всеки труп в мумия.
Де Соя разтърсва глава, за да проясни мислите си.
— Една минута до кацането — докладва контрольорът.
— Неидентифициран кораб, приближавате нулева скорост за приземяване. Моля, намалете скоростта, за да продължите спускането по определената траектория. Неидентифициран кораб, моля, потвърдете…
— По дяволите — прошепва капитан Уу.
— Господа — казва пилот Карин Кук, — корабът преустанови спускането. Виси на около две хиляди метра над космодрума.
— Виждаме това, лейтенант — отвръща де Соя. Червените и зелените светлини на кораба премигват. Прожекторите за приземяване на задните перки са достатъчно ярки, за да осветят асфалта на космодрума на повече от два и половина километра под тях. Другите космически кораби Долу са тъмни; повечето са прибрани в хангарите или са изтеглени на второстепенни писти. Кръжащите отгоре въздухолети, включително собствената му спускателна совалка, са с изключени светлини. По общия теснолъчев канал отец-капитанът нарежда: — Всички кораби и самолети да пазят дистанцията и да не стрелят.
— Неидентифициран кораб — обажда се контрольорът, — отклонявате се от траекторията. Моля, незабавно възстановете номиналната скорост на спускане. Неидентифициран кораб, излизате от контролираното въздушно пространство. Моля, незабавно възстановете спускането…
— Майка му стара — прошепва Барнс-Авне. Войниците й чакат в концентрични кръгове около космодрума, но корабът на момичето вече не е над него — той се носи над центъра на Да Винчи. Прижекторите му за приземяване изгасват.
— Ядреният двигател на кораба не проявява признаци за задействане — обръща се към капитан Уу де Соя. — Забележете, че се движат само със спомагателни двигатели.
Уу кимва, но очевидно не е доволна. Кораб с ядрен двигател, който лети над градски център, е като нож на гилотина над оголена шия.
— Въздушен патрул — вика де Соя, — Движа се на петстотин метра. Моля, приближете се към мен. — Той кимва на пилота, който спуска совалката надолу като граблива птица. На кушетките си в дъното Грегориъс и другите двама войници седят вцепенено в пълно бойно снаряжение.
— Какво се готви да прави тя, по дяволите? — прошепва командир Барнс-Авне. По тактическия си канал де Соя може да види, че е заповядала на стотина души да излетят с реактивните си раници и да последват кораба на Енея. За външните камери войниците са невидими.
Отец-капитанът си спомня малкия въздухолет или летяща раница, отвлякла момичето от Долината на Гробниците на времето. Той включва каналите на сухопътния контрол и орбиталните предни постове.
— Сензори? Следите ли за малки обекти, които да излизат от кораба-цел?
— Да, сър… не се тревожете, нищо по-голямо от микроб няма да напусне кораба, без да го засечем.
Корабът на момичето се носи на беззвучните си електромагнитни репулсори над небостъргачите и промишлените зони на Да Винчи. Десетки хиляди наземни коли пъплят по лентите на издигнатите магистрали и фаровете им допълват играта на светлините на града.
„Какво ли съм забравил?“ — чуди се отец-капитан де Соя.
Признавам, че когато Енея помоли кораба да се обърне хоризонтално, за миг загубих самообладание.