Обзе ме силното усещане, че губя равновесие. И тримата стояхме в края на кръглата стая и гледахме надолу през прозрачния корпус, сякаш от ръба на скала. Сега залитнахме към светлините на хиляда метра под нас. С А. Бетик неволно направихме няколко крачки назад към центъра на помещението — дори размахах ръце, за да запазя равновесие, — но Енея остана на мястото си и продължи да наблюдава как земята се обръща и се превръща в стена от градски сгради и светлини.
Едва не се свлякох върху кушетката, но успях да остана изправен и да потисна замайването, обзело ме, щом видях земята да се изправя като гигантска стена. Край нас се понесоха улици и правоъгълни решетки от градски квартали.
— Какво търсим сега? — попитах. На равни интервали корабът съобщаваше за присъствието на кръжащи самолети и сензори, които ни проучваха. Бяхме му наредили да изключи настоятелните искания на контрольора от космодрума.
Енея беше искала да види реката. Сега бяхме над нея — тъмна лента, която се виеше през градските светлини. Насочихме се на северозапад над нея. От време на време под нас минаваше кораб или развлекателна ладия — макар че от тази гледна точка светлините като че ли „пълзяха“ нагоре или надолу по „стената“ на града.
Вместо да ми отговори направо, Енея каза:
— Кораб, сигурен ли си, че това е било част от Тетида?
— Според картите ми — отвърна корабът. — Разбира се, паметта ми не…
— Там! — извика А. Бетик и посочи право напред към тъмната река.
Не открих нищо, но очевидно Енея беше видяла.
— Спусни ни по-ниско — нареди тя на кораба. — Бързо. Корабът се спусна надолу и напред.
— Насочи се към онази арка — каза Енея и посочи право нагоре по стената на града и тъмната река.
— Арка ли? — попитах аз. И изведнъж я видях — черна нишка, дъга от мрак на фона на градските светлини. А. Бетик погледна към момичето.
— Почти бях очаквал да я няма… да е съборена. Енея показа зъбите си в усмивка.
— Не могат да я съборят. Ще им трябват атомни експлозиви… и дори те могат да не подействат. Строена е от Техноцентъра.
Сега корабът се движеше напред на репулсори. Ясно можех да видя арката на телепортала като гигантски обръч над реката. Около древния артефакт беше израснал индустриален парк — складовите пространства бяха празни, с изключение на напукан бетон, бурени, ръждясала тел и изоставени машини. Порталът все още бе на километър от нас. Можех да видя през него светлините на града… не, сега като че ли леко искреше, сякаш над металната арка падаше водна завеса.
— Ще успеем! — казах. И едва бях произнесъл думите, когато корабът се разтърси от мощна експлозия и започнахме да падаме към реката.
— Старият телепортал! — вика де Соя. Той е видял арката минута преди това, но я е помислил за мост. Сега го осенява. — Насочили са се към телепортала, който някога е бил част от река Тетида! — Отец-капитанът се включва в тактическото пространство. Съвсем сигурно — корабът на момичето се носи към арката.
— Спокойно — казва командир Барнс-Авне. — Телепорталите не работят. Не са функционирали от Падането. Не може…
— Въздушен патрул! — вика де Соя. — Стреляйте срещу целта. Стреляйте, за да обезвредите двигателите и репулсорите. Веднага!
Енергийни лъчи прорязват нощта. Корабът на момичето като че ли залита във въздуха като ранен звяр и после пада в реката на неколкостотин метра от телепортала. Взрив от пара се надига в нощта.
Спускателната совалка завива покрай стълба от пара на височина от хиляда метра. Въздухът е пълен с кръжащи самолети и летящи войници. Комуникационните канали внезапно оживяват от възбуден брътвеж.
— Млъкнете! — заповядва де Соя по широколентовия канал. — Въздушен патрул, можеш ли да видиш кораба?
— Не — разнася се гласът на Клаус. — Прекалено много пара и останки от експлозията…
— Имало ли е експлозия? — пита йезуитът. После по теснолъчевия канал се обръща към отбранителните предни постове на хиляда клика над тях. — Радар? Сензори?
— Корабът-цел е долу — разнася се отговорът.
— Знам, идиот такъв — казва де Соя. — Можеш ли да го сканираш под повърхността на реката?
— Не — отвръща предният пост. — Прекалено е пълно във въздуха и на земята. Дълбочинният радар не прави разлика между…
— По дяволите! — възкликва отец-капитанът. — Майка капитан Стоун?
— Да — разнася се гласът на бившата му заместничка от фотонния й кораб в орбита.
— Стопи го — заповядва де Соя. — Портала. Реката под него. Стреляй цяла минута. Направи го на шлака. Почакай… стопи го след трийсет секунди. — Той превключва на въздушния тактически канал. — До всички самолети и войници в района… имате трийсет секунди преди целият участък да бъде обстрелян със СПБ. Разпръснете се!