Все още застанал мирно, де Соя бързо премигва няколко пъти и пита:
— Означава ли това, че мога да задържа сержант Грегориъс и войниците му за лични телохранители?
Капитан Уу — чиято власт странно надвишава властта на адмиралите и планетарните сухопътни командири — се усмихва.
— Ако желаете, можете да назначите дори членовете на настоящата комисия за своя лична стража. Пълномощията на папския ви диск остават абсолютни.
Де Соя не се усмихва.
— Благодаря ви. Сержант Грегориъс и двамата му войници ще ми бъдат достатъчни. Тръгвам тази сутрин.
— Закъде тръгвате, Фредерико? — пита отец Браун. — Както знаете, въпреки изтощителните проучвания на записите, не открихме и следа къде може да е пратил онзи кораб телепорталът. Река Тетида е имала променливи връзки и очевидно всички данни за следващия свят по пътя са загубени за нас.
— Да, отче — казва де Соя, — но тази телепортаторна река е свързвала само около двеста планети. Корабът на момичето трябва да е на една от тях. Моят кораб може да стигне до всички — включително плюс времето за възкресение след прехвърлянето — за по-малко от две години. Ще започна незабавно.
При тези думи мъжете и жените до масата могат само да зяпнат. На човека пред тях му предстоят неколкостотин смърти и трудни възкресявания. Доколкото знаят, никой от началото на тайнството на възкресението не е бил подлаган на такъв цикъл от болка и прераждане.
Отец Браун се изправя и вдига ръка за благословия.
— In Nomine Patris, et Filii, et Spiritus Sancti14 — напевно произнася той. — Бог с теб, отец-капитан де Соя. Ще се молим за теб.
29.
Когато ни свалиха на неколкостотин метра от телепортала, бях сигурен, че този път сме загубени.
Трудно ми е да опиша усещанията, които последваха. Сега знам, че вътрешните полета се бяха преобразували в така нареченото „аварийно поле“ и през следващите няколко минути се чувствахме точно така, сякаш бяхме попаднали в гигантска каца с желе. В известен смисъл, така си и беше. Аварийното поле се разшири за една наносекунда и изпълни всеки квадратен милиметър от кораба, пое ни в себе си и ни направи напълно неподвижни, докато корабът падна в реката, отскочи от тинята на дъното, запали ядрения си двигател — който вдигна гигантски стълб от пара — и безпощадно заора напред през тиня, пара, вода и останки от стопените речни брегове, за да изпълни последната дадена му заповед — да мине през телепортала. Фактът, че го направихме три метра под кипящата повърхност на реката, не пречеше на портала да работи. По-късно корабът ни каза, че докато кърмата му е минавала през арката, водата над и зад него изведнъж се превърнала в свръхнагрята пара — сякаш някой от корабите на Мира или самолетите е стрелял с лазерно копие. По ирония на съдбата именно парата отклонила лъча в продължиние на милисекундите, необходими на кораба, за да завърши преминаването си.
Междувременно, без да знам нито една от тези подробности, аз гледах. Очите ми бяха отворени — не можех да ги затворя поради съпротивителната сила на аварийното поле — и наблюдавах чрез външните видеомонитори в основата на леглото, както и през все още прозрачния връх на корпуса, как телепорталът премигна и се съживи сред пара и слънчеви лъчи, процеждащи се през повърхността на реката, докато изведнъж излязохме от парата и отново се блъснахме в скала и речно дъно, а после се ударихме в бряг под синьо небе и слънце.