После мониторите изгаснаха и корпусът стана тъмен. Няколко минути бяхме впримчени в този пещерен мрак
— носех се във въздуха или поне щях да се нося в него, ако не беше желатиновото аварийно поле, с широко разперени ръце, отворена в безмълвен вик уста и без да мога да мигам. Отначало ужасно се уплаших да не се задуша — аварийното поле бе в отворената ми уста, — но скоро разбрах, че в носа и гърлото ми влиза кислород. Оказа се, че аварийното поле действа почти като скъпите осмозни маски, използвани от тежководолазите по времето на Хегемонията: въздухът се филтрираше през масата на полето, притисната до лицето и устата ми. Усещането не беше приятно — винаги бях мразил мисълта за задушаване, — но можех да потисна тревогата си. Повече ме притесняваше мракът и клаустрофобичното чувство, че съм хванат в гигантска лепкава паяжина. През онези дълги минути в тъмнината през ума ми мина, че корабът е залепнал в нея завинаги, обездвижен, неспособен да освободи аварийното поле, и че тримата ще умрем от глад в недостойните си пози, докато някой ден енергийните банки на кораба не се изтощят, аварийното поле не изчезне и побелелите ни скелети не паднат на пода.
После полето бавно се отдръпна. Лампите се включиха, премитаха и бяха заместени от червени аварийни светлини, докато ние внимателно бяхме спуснати върху онова, което допреди малко беше стена. Корпусът отново стана прозрачен, но през тинята и останките се процеждаше съвсем малко светлина.
Докато бях залепнал на място, не можех да видя А. Бетик и Енея — те бяха точно извън замръзналото ми подозрение, — но сега, когато полето ги спусна заедно с мен, ги видях. С удивление чух вика, който се изплъзна от устата ми, и разбрах, че е онзи вик, който остана в гърлото ми в момента на катастрофата.
За миг тримата просто останахме да седим върху заоблената стена на корпуса, като разтривахме и проверявахме ръцете, краката и главите си, за да се уверим, че не сме наранени. После Енея се обади от името на всички ни:
— Майка му стара — каза тя и се изправи. Краката й трепереха.
— Кораб! — извика андроидът.
— Да, А. Бетик. — Гласът бе спокоен както винаги.
— Повреден ли си?
— Да, А. Бетик — отвърна корабът. — Току-що завърших пълната преценка на повредите. Реотаните на полето, репулсорите и системите за Хокингово прехвърляне са претърпели сериозни поражения, както и секторите в задната част на корпуса и две от четирите перки за кацане.
— Кораб — казах аз, с усилие се изправих и погледнах навън през прозрачния нос. През заоблената стена над нас проникваха слънчеви лъчи, но по-голямата част от повърхността на кораба беше мътна от тиня и пясък. Тъмната река покриваше две трети от корпуса и се плискаше в него. Сякаш бяхме заорали в пясъка на брега, но едва след като сме минали много метри по речното дъно. — Кораб — попитах отново, — работят ли сензорите ти?
— Само радарът и видеокамерите — отвърна той.
— Преследват ли ни? Минал ли е някой от корабите на
Мира заедно с нас през телепортала?
— Не — отвърна корабът. — В обхвата на радара ми няма неорганични наземни или въздушни цели.
Енея се приближи до вертикалната стена, която по-рано бе покритият с килим под, и попита:
— Дори няма войници?
— Не — каза корабът.
— Още ли работи телепортаторът? — попита А. Бетик.
— Не — отвърна корабът. — Порталът престана да функционира осемнайсет наносекунди след като минахме през него.
Тогава малко се поотпуснах и погледнах към момичето, като се опитвах да се уверя само с поглед, че не е наранено. Освен безумно разчорлената коса и възбудата в очите й, тя изглеждаше достатъчно нормално. Дори ми се усмихна.
— И как ще се измъкнем оттук, Рол? Вдигнах поглед и видях какво има предвид. Централното стълбище беше на около три метра над главите ни.
— Кораб? — казах аз. — Можеш ли да обърнеш вътрешните полета за достатъчно време, за да можем да излезем навън?
— Съжалявам — отвърна корабът. — Полетата са повредени и известно време няма да бъдат поправени.
— Можеш ли да отвориш корпуса над нас? — попитах. Усещането за клаустрофобия започна да се връща.
— Страхувам се, че не — каза корабът. — В момента се захранвам на акумулатор. Главната херметична камера работи; Ако успеете да стигнете до нея, ще я отворя.
Трудна работа. Почти невъзможна.
— Гравитацията тук е различна — обади се Енея. — Усещаш ли?
Разбрах, че усещам. Във всичко имаше някаква лекота. Това беше друга планета с друга гравитация!