— Значи мислиш, че ще можем да полетим? — казах аз и посочих леглото, което висеше на стената над нас, и шахтата до него.
— Не — отвърна Енея, — но гравитацията тук изглежда малко по-слаба от тази на Хиперион. Вие двамата ми помогнете да се кача и аз ще ви пусна нещо, а после ще изпълзим до херметичната камера.
Точно така и постъпихме. Направихме столче с ръце и вдигнахме Енея до долния ръб на шахтата на стълбището, където тя се задържа, издърпа одеялото от леглото, завърза го за парапета и пусна другия край долу. После, след като с А. Бетик се качихме при нея, тримата предпазливо тръгнахме по централния парапет, като се държахме за кръглите стълби отстрани и над нас, за да пазим равновесие, и постепенно минахме по дължината на осветения в червено кораб — през библиотеката, където книгите и възглавниците бяха паднали въпреки предпазните въжета по лавиците, през равнището на холоямката, където „Стейнуеят“ все още беше на мястото си, завинтен за пода, но личните ни вещи се бяха пръснали по дъното на кораба. Тук спрях-ме, за да взема раницата и оръжията. След като пристегнах пистолета на колана си се почувствах по-подготвен за следващите случайности.
После се измъкнахме навън и се огледахме.
Странен нов свят! Никога няма да мога да обясня вълнението, което ме обзе в този момент — въпреки катастрофата, въпреки трудностите, въпреки всичко — аз виждах нов свят! Въздействието му върху мен беше по-дълбоко, отколкото бях очаквал по време на цялото пътуване. Тази планета много приличаше на Хиперион: годен за дишане въздух, синьо небе, пухкави облаци над главите ни, реката зад нас — по-шйрока, отколкото на Ренесанс Вектор — и джунгла по двата й бряга. Пред нас носът на кораба наистина се бе забил в речното дъно и се беше закотвил в един пясъчен нанос, а нататък отново започваше джунглата, надвиснала над всичко като дрипава зелена завеса.
Но колкото и познато да звучи, всичко това бе странно: миризмите във въздуха бяха чуждопланетни, гравитацията предизвикваше чудати усещания, слънчевата светлина беше малко прекалено ярка, „дърветата“ в джунглата не приличаха на нищо, което бях виждал, а във въздуха се носеха непознати бели птици.
Насочихме вниманието си към брега и джунглата. Пясъчната ивица беше тясна — само няколко метра до гората. Джунглата беше гъста и тъмна. На двайсет метра над главите ни голосеменните папрати шумоляха и се люлееха като антени на някакви огромни насекоми.
— Почакайте малко — казах аз и навлязох сред дърветата. Храсталакът под тях беше гъст, предимно от папрати, и в почвата имаше толкова много хумус, че приличаше на гъба. Джунглата миришеше на влага и гнилоч но със съвсем различен мирис от блатата и мочурищата на Хиперион. Лиани се спускаха на спирали от стволовете и образуваха в мрака пред мен въжени мрежи. Разбрах, че е трябвало да прибавя към списъка на основната си екипировка и мачете.
Не бях навлязъл и на десет метра навътре, когато един висок храст с тежки червени листа на метър от лицето ми внезапно избухна в движение и „листата“ отлетяха. Издаваха звуци, които много напомняха на големите плодови прилепи, донесени от семенните кораби на хиперионските ни предци.
— По дяволите — прошепнах аз и с труд си запробивах път обратно през усойния гъсталак.
Тримата седнахме върху един частично потънал дънер и погледнахме към космическия си кораб. Бедната машина приличаше на огромен кит от някакъв холос за дивия живот на Старата Земя.
— Чудя се дали изобщо отново ще полети — замислено казах аз, като разчупих блокче шоколад на парчета и подадох по едно на детето и синьокожия андроид.
— О, мисля, че ще полетя — разнесе се един глас от китката ми.
Признавам, че подскочих на десетина сантиметра над земята. Бях забравил за гривната инфотерм.
— Кораб? — казах аз, като вдигнах китката си и заговорих точно в нея по начина, по който в планетарната гвардия бях използвал джобна радиостанция.
— Не е нужно да правите това — отвърна гласът на кораба. — Мога да чувам всичко съвсем ясно, благодаря. Въпросът ви беше дали изобщо отново ще полетя? Отговорът е: почти сигурно. При пристигането ми в град Ендимион след завръщането ми на Хиперион ми се наложи да извърша и по-сложни поправки.
— Добре — отвърнах аз. — Радвам се, че можеш… хм… да се поправиш. Ще ти трябват ли някакви суровини? Резервни части?
— Не, благодаря ви, господин Ендимион — рече корабът. — Касае се предимно за възстановяване на вече съществуващи материали и поправка на някои повредени части. Ремонтът не би трябвало да отнеме много време.