— Нещо друго? — иронично попита А. Бетик.
— Не… е, може би сауна, ако успееш да намериш. И добре зареден бар. А може би и дванайсетчленен оркестър да ни свири, докато се занимаваме с всичко това.
— Ще направя каквото мога, сър — отвърна андроидът и започна да се катери по дървото към върха на корпуса.
Почувствах се виновен, че оставям А. Бетик да мъкне всички тези тежки неща, но ми се стори разумно да разберем колко далеч е следващият телепортал, а нямах намерение да оставям момичето да лети само на разузнавателна мисия. Тя седна зад мен, аз натиснах активиращите шарки, килимчето се втвърди и се вдигна на няколко сантиметра над влажния пясък.
— Супер — каза Енея.
— Какво?
— Означава „страхотно“ — отвърна тя. — Чичо Мартин ми каза, че е детски жаргон от времето, когато бил хлапе на Старата Земя.
Въздъхнах и натиснах нишките за полет. Вдигнахме се по спирала и скоро бяхме над върховете на дърветата. Слънцето определено бе по-ниско в посоката, която бях приел за запад.
— Кораб? — казах аз към гривната инфотерм.
— Да? — Гласът на кораба винаги ме караше да се чувствам така, сякаш го прекъсвам по време на важна задача.
— С теб ли разговарям, или с инфобанката, която разтовари?
— Докато сте в обхвата на комуникатора, господин Ендимион — отвърна той, — вие разговаряте с мен.
— Какъв е обхватът на комуникатора? — Престанахме да се издигаме на трийсет метра над реката. А. Бетик ни махаше от отворената херметична камера.
— Двайсет хиляди километра или заоблянето на планетата — отвърна корабът. — Което от двете се падне първо. Както вече споменах, около тази планета не мога да установя присъствие на сателитни предавания.
Натиснах шарката за полет напред и се понесохме по реката към обраслата арка.
— Можеш ли да разговаряш с мен след преминаването ми през телепортал? — попитах аз.
— Активиран портал ли? — рече корабът. — Как бих могъл, господин Ендимион? Та вие ще сте на светлинни години разстояние.
Този кораб притежаваше способност да ме кара да се чувствам глупав провинциалист. Обикновено харесвах компанията му, но признавам, че нямах нищо против, когато го оставихме зад себе си.
Енея се облегна на гърба ми и заговори направо в ухото ми, така че да я чувам над свистенето на вятъра, докато увеличавахме скоростта си.
— Обикновено през старите портали са минавали фиброоптични нишки. Това е действало… макар и не при векторните предавания.
— Значи ако искаме да продължим да разговаряме с кораба, когато тръгнем по течението — казах през рамо, — бихме могли да прокараме телефонен кабел?
С ъгълчето на окото си видях, че момичето се усмихва. Глупавата шега обаче ме наведе на друга мисъл.
— Ако не можем да се върнем нагоре по реката през порталите — казах аз, — как ще намерим обратния път до кораба?
— Просто ще продължим да следваме реката, докато не се върнем обратно — надвика свистенето на вятъра тя.
Тетида е представлявала голям кръг. Обърнах се, така че да мога да я видя.
— Сериозно ли говориш, детенце? Тетида е свързвала — колко? — двеста свята.
— Поне двеста — поправи ме Енея. — За толкова знаем. Не я разбрах, но отново въздъхнах, докато намалявахме скоростта близо до портала.
— Ако всеки участък от реката е продължавал сто клика… това са двайсет хиляди километра пътуване само, за да се върнем тук.
Енея не каза нищо.
Накарах килимчето да увисне до портала и за първи път осъзнах колко огромни са били тези неща. Арката изглеждаше направена от метал с много детайли, отделения, назъбености — навярно дори загадъчни надписи, — но джунглата я беше покрила с лиани и лишеи цялата. Онова, което отначало бях взел за ръжда, се оказаха още от червените „прилепокрили листа“, увиснали на гроздове от най-големия гъсталак от лиани. Разгоних ги.
— Ами ако се активира? — попитах аз, когато увиснахме на метър-два от стената на портала.
— Опитай — каза момичето.
Накарах килимчето бавно да полети напред и почти спрях, когато предната му част стигна невидимата линия точно под арката.
Не стана нищо. Прелетяхме през портала, обърнахме се и минахме по обратния път откъм юг. Телепорталът беше просто украсен метален мост, издигащ се високо над реката.
— Мъртъв е — отбелязах аз. — Мъртъв като топките на дядо. — Това бе един от любимите изрази на Баба, използван само когато се предполагаше, че децата не могат да го чуят. Изведнъж осъзнах, че до мен има дете. — Извинявай — казах през рамо.
Енея беше отметнала глава и се заливаше от смях.
— Рол — каза тя, — спомни си, че често съм ходила на гости на чичо Мартин.