За миг ми се стори, че зърнах отблясък от нещо, което се движи в един от овалните отвори, изсечен в червената скала, но секунда по-късно решик, че е било игра на привечерната светлина.
— Достатъчно ли видя? — попитах аз.
— Всъщност не — отвърна Енея. Държеше се за наменете ми.
— Трябва обаче да се връщаме. Имаме работа — казах аз и насочих килимчето на юг към реката, като отново увеличих скоростта. Върхарите на голосеменните дървета изглеждаха измамно плътни на четирийсет метра под нас, сякаш можехме да се приземим отгоре им, ако трябва. Изпълни ме остро напрежение, когато си помислих за последствията. „Но А. Бетик разполага с гравитопояса и велосипедите — помислих си аз. — Може да дойде и да ни вземе, ако трябва.“
Отново полетяхме над реката на около един клик югоизточно от мястото, където се бяхме отклонили, и можехме да виждаме на трийсетина клика до хоризонта. Никакъв телепортал.
— Накъде? — попитах аз.
— Хайде да продължим още малко.
Кимнах и завих наляво, като се държах над реката. Не бяхме забелязали следи от животни, освен случайните бели птици и червените растения-прилепи. Мислех си за вдлъбнатините по червения монолит. Кой или какво се бе изкачвало или се изкачваше по тях? Изведнъж Енея ме дръпна за ръкава и посочи почти право надолу.
Нещо много голямо се движеше точно под повърхността на реката. Косата слънчева светлина Се отразяваше от водата и скриваше повечето от подробностите, но успях да различа кожата, нещо, което можеше да е бодлива опашка, и перки или пипала отстрани. Създанието трябва да беше поне десетина метра. То се гмурна и ние отлетяхме нататък, преди да успея да видя повече подробности.
— Беше нещо подобно на речна манта — извика над рамото ми Енея. Отново се движехме бързо и свистенето на вятъра покрай отклоняващото поле приглушаваше думите.
— По-голямо — отвърнах аз. Бях впрягал речни манти, но никога не бях виждал толкова дълги и широки. Изведнъж Хокинговото килимче ми се стори много крехко и нематериално.
Завихме на юг по нов завой на реката, забелязахме, че тя бързо се стеснява, и скоро бяхме посрещнати от рев и стена от издигащи се пръски.
Водопадът не беше прекалено грандиозен — падаше само десетина-петнайсет метра, — но се изливаше огромно количество вода, широката един клик река се притискаше между скали с широчина само стотина метра и гледката бе внушителна. Долу имаше още бързеи над паднали във водата скали, после голям вир и след това реката отново потичаше нашироко и сравнително спокойно. За миг глупаво се зачудих дали речното създание, което бяхме видели, се е приготвило за внезапното падане.
— Не мисля, че ще открием портал навреме, за да се върнем преди мръкване — казах през рамо на момичето.
— Ако изобщо по реката има друг портал.
— Има — отвърна Енея.
— Изминали сме поне сто клика — настоях аз.
— Прав си, — каза тя, — да се връщаме. Утре ще тръгнем пак.
Направих обратен завой и увеличих скоростта на запад. Минахме над водопадите и аз се засмях, когато пръските намокриха лицата и ръцете ни.
— Господин ЕНДИМИОН? — каза инфотермът. Не беше гласът на кораба, а на А. Бетик.
— Да — отвърнах аз. — Връщаме се. Ще пристигнем след двайсет и пет — трийсет минути.
— Знам — разнесе се спокойният глас на андроида. — Наблюдавах кулата, водопада и всичко останало в холоямката.
С Енея се спогледахме. Израженията ни трябва да са били комични.
— Искаш да кажеш, че този инфотерм излъчва изображения?
— Разбира се — отвърна гласът на кораба. — Холо или видео. Гледахме холокартината.
— Макар образът да е малко странен — рече А. Бетик, — тъй като холоямката сега се пада в стената. Но не ви викам, за да проверя докъде сте стигнали.
— Тогава за какво? — попитах аз.
— Изглежда, имаме посетител — отвърна андроидът.
— Голямото създание от реката? — извика Енея. — Нещо като манта, само че по-голямо?
— Не точно — разнесе се спокойният глас на А. Бетик.
— Шрайка.
30.
Попитах дали корабът може да ни прати реалновремеви холос на Шрайка, но той отвърна, че повечето от сензорите по корпуса му са покрити с тиня и не получава ясен образ на брега.
— На брега ли е? — попитах аз.
— Беше там поне преди миг, когато излязох да изнеса поредната партида багаж — разнесе се гласът на А. Бетик.
— Значи е бил в акумулаторния пръстен на Хокинговия двигател — каза корабът.
— Какво? — възкликнах аз. — Към тази част на кораба няма вход… — Замълчах преди съвсем да заприличам на идиот. — Къде е сега?
— Не сме сигурни — отвърна А. Бетик. — Сега ще изляза върху корпуса и ще взема със себе си един от радиопредавателите. Корабът ще ви предава гласа ми.