— Почакай… — започнах аз.
— Господин Ендимион — прекъсна ме андроидът, — не ви се обаждам, за да ви карам да побързате обратно, а за да предложа на вас и госпожица Енея… хм… да продължите още малко разходката си, докато с кораба разберем нещо за… намеренията на госта ни.
Стори ми се разумно. Бях натоварен да закрилям това момиче и когато се появеше онова, което спокойно можеше да е най-смъртоносната машина за убиване в галактиката, нима трябваше просто да се втурна към опасността? През този дълъг ден се бях държал малко идиотски. Протегнах ръка към нишките на полета, за да намаля скоростта, и отново обърнах на изток.
Малката длан па Енея ме спря.
— Не — рече тя. — Връщаме се. Поклатих глава.
— Онова нещо е…
— Онова нещо може да отиде където си поиска — каза момичето. Очите и гласът й бяха съвършено сериозни. — Ако иска мен… или теб… то ще се появи право тук, на килимчето.
Думите й ме накараха да се огледам.
— Да се връщаме — повтори Енея. Въздъхнах, извадих плазмената пушка от раницата, разгънах приклада и казах:
— Не разбирам. Има ли каквито и да било данни, че чудовището някога е напускало Хиперион? — Не мисля — отвърна тя. Беше притиснала лице до гърба ми, като се опитваше да се скрие от вятъра.
— И така… какво става? Теб ли преследва?
— Изглежда логично. — Гласът й бе приглушен, тъй като говореше с уста до памучната ми риза.
— Защо? — попитах аз.
Енея се отдръпна толкова рязко, че инстинктивно протегнах към нея ръка, за да не се претърколи през задния край на килимчето. Тя се дръпна.
— Рол, наистина все още не знам отговорите на тези въпроси, разбираш ли? Не знаех, че нещото ще напусне Хиперион. Определено не исках да стане така. Вярвай ми.
— Вярвам ти — отвърнах аз. Отпуснах ръка върху килимчето и забелязах колко голяма изглежда тя в сравнение с малката й длан, малкото й коляно, мъничкото й краче.
Тя постави ръка върху моята.
— Да се връщаме.
— Добре. — Заредих плазмената пушка. Кутията от патроните не беше отделна, а се използваше като пълнител до изстрелването им. В един пълнител имаше петдесет плазмени мълнии. Когато се изстреляше и последната, пълнителят се изхвърляше. Рязко щракнах пълнителя на мястото му, както ме бяха научили в гвардията, настроих селектора на единична стрелба и проверих дали е включен предпазителят. После оставих оръжието напреки върху коленете си.
Енея докосна раменете ми с ръце и попита в ухото ми:
— Мислиш ли, че това нещо ще ти свърши някава работа с Шрайка? Обърнах глава, за да я погледна, и отвърнах:
— Не.
И продължихме да летим към залязващото слънце.
Когато пристигнахме, А. Бетик беше сам на тясната пясъчна ивица. Махнахме му, за да се уверим, че всичко е наред, но преди да се приземим аз все пак направих още един кръг над върхарите. Слънцето бе червена сфера.
Спуснах килимчето до купчината багаж и екипировка на брега в сянката на огромния корпус на кораба и скочих на пясъка с пушката в ръце.
— Още го няма — рече А. Бетик. Беше ни съобщил този факт преди да и;злезе от кораба, но въпреки това бях изпълнен с нервно очакване. Андроидът ни отведе до едно свободно пространство на брега, където имаше един-единствен чифт отпечатъци от стъпки — ако изобщо можеха да се нарекат така. Сякаш някой бе притиснал много тежка и снабдена с остриета селскостопанска машина на две места в пясъка.
Приклекнах до отпечатъците като опитен следотърсач, какъвто наистина бях, после осъзнах колко глупаво е това.
— Значи просто се е появил тук, после отново в кораба и после е изчезнал?
— Да — потвърди А. Бетик.
— Кораб, успя ли изобщо да засечеш нещото на радара или видеоекрана?
— Не — разнесе се отговорът от гривната. — В акумулатора на Хокинговия двигател няма видеокамери…
— Откъде знаеш, че е бил там?
— Във всеки отсек имам сензор за маса — рече корабът.
— За управлението на полета трябва да знам точно каква маса е изместена във всяка част на кораба.
— Каква маса е изместил той? — попитах аз.
— Едно-точка-нула-шест-три метрични тона — отвърна корабът. Замръзнах.
— Какво? Над хиляда килограма? Та това е смешно. — Отново погледнах към двата отпечатъка. — Няма начин.
— Има — възрази корабът. — По време на престоя на създанието в акумулаторния пръстен на Хокинговия двигател измерих изместване точно на едно-точка-нула-шест-три хиляди килограма и…
— Леле Боже — казах аз, обръщайки се към А. Бетик.
— Чудя се дали някой изобщо е претеглял това копеле досега?