Онова, което помня най-добре от онази нощ, освен параноичния си страх и ужасната си умора, бе видът на спящата Енея, разпиляла кестеняворусата си коса извън червения спален чувал, вдигнала юмруче до бузата си като бебе, готвещо се да засмуче палец. През онази нощ разбрах значението и огромната трудност на задачата, която стоеше пред мен — да закрилям това дете от острите ръбове на една чудата и безразлична вселена.
Струва ми се, че точно през онази чуждоземна и бурна нощ за пръв път осъзнах какво е да си родител.
В зори поехме на път и аз си спомням онази утринна смесица от крайна умора, слепващи се очи, обрасли бузи, схванат гръб и искрена радост, която обикновено изпитвах след първите си нощи на такива лагерни пътешествия. Енея слезе до реката да се измие и трябва да призная, че изглеждаше по-свежа и по-чиста, отколкото можеше да се очаква при тези обстоятелства.
А. Бетик бе стоплил кафе върху куба и с него изпихме по чаша, докато гледахме как от бързо движещата се река се надигат валма утринна мъгла.
Когато слънцето заблестя над върхарите на джунглата и отнесе надигащата се от гората и реката мъгла, ние вече пренасяхме багажа си с Хокинговото килимче надолу по течението. Тъй като с Енея не бяхме работили предишния ден, оставих А. Бетик да прекарва вещите ни, а аз заизмъквах от кораба още неща и проверявах дали наистина сме взели всичко, от което имаме нужда.
Все още бях убеден, че някъде трябва да има сал, но колкото и да рових и да отварях различните отделения на шкафа, не успях да открия такъв.
— Господин Ендимион — каза корабът, когато споменах на детето какво търся, — имам спътен спомен.
С Енея спряхме да ровим и се заслушахме. В гласа на машината имаше нещо странно, почти болезнено.
— Имам смътен спомен, че Консулът взе надуваемия сал… помня, че ми махаше за сбогом от него.
— Къде е било това? — попитах аз. — На коя планета?
— Не знам — отвърна той със същия замаян, почти болезнен тон. — Може изобщо да не е било планета… помня, че под реката блестяха звезди.
— Под реката ли? — учудих се аз. Притеснявах се за състоянието на мозъка му след катастрофата.
— Споменът е разпокъсан — вече по-оживено продължи корабът. — Но със сигурност помня, че Консулът тръгна със сала. Беше голям и спокойно можеше да носи десетина души.
— Чудесно — отвърнах аз и затръшнах вратата на шкафа. После с Енея отнесохме последния багаж — бяхме провесили от херметичната камера една метална сгъваема стълба, така че влизането и излизането не бе толкова трудно, колкото преди.
А. Бетик се върна, след като беше оставил под водопадите лагерната екипировка и кутиите с храна. Погледнах онова, което оставаше: моята раница, напълнена с личен багаж, раницата и торбата на Енея, допълнителните комуникационни средства и очилата за нощно виждане, няколко дажби храна и — стегната под капака, на раницата ми — сгънатата плазмена пушка, както и мачетето, което А. Бетик бе намерил предишния ден. Дългият нож беше неудобен за носене дори в кожения си калъф, но няколкото минути, които прекарах в джунглата, ме бяха убедили, че може да ни дотрябва. Бях взел също брадва и един още по-компактен инструмент — всъщност сгъваема лопата, макар че ние, записалите се в пехотата идиоти, от хилядолетия бяхме обучени да го наричаме „шанцов инструмент“. Всички тези неща започваха да заемат прекалено много място.
Щях да се радвам, ако можех да оставя брадвата и да взема лазерен нож, за да отсека дърветата за сала — за предпочитане щеше да е дори някои стар верижен трион, но в оръжейния шкаф изненадващо нямаше режещи инструменти. В един момент си бях помислил да взема старата щурмова пушка от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и просто да взривя онези дървета, ако трябва дори да ги обсипя с ПУЛСОВИ мълнии, но после се отказах. Щеше да вдигне прекалено много шум, би било твърде мръсно и неточно. Щеше да ми се наложи просто да използвам брадвата и малко да се поизпотя. Бях взел един от комплектите инструменти с чук, клещи, отвертка, винтове и сглобки — всички неща, които можеха да ни потрябват за построяването на сал, — както и няколко рула непромокаема облицовка, която можеше да се използва като груба, но подходяща настилка на сала. Най-отгоре в комплекта имаше неколкостотин метра покрито с найлон въже, разделено на три отделни намотки. В една червена непромокаема торба бях намерил сигнални ракети и обикновен пластичен експлозив от онези, които от безчет векове се използват за взривяване на дънери и скали, както и десетина детонатора. Взех всичко това, макар и да беше съмнително, че ще ми свърши работа при повалянето на дърветата. Към тази купчина прибавих два медицински комплекта и водопречиствател с размерите на бутилка, които щяха да са ни нужни за пътуването на изток.