Между кораба и целта не видяхме много други пясъчни ивици, но имаше удобно място точно под водопада, на южния бряг на реката, след бързеите. Там А. Бетик бе разтоварил първата партида от багажа ни. После се сетих нещо и казах високо:
— Ами ако между нас и портала има друг водопад? Или още десет? Вчера не открихме телепортатор, така че не знаем колко път ни чака.
— Госпожица Енея ме помоли да поразузная — рече андроидът. — Направих го, когато докарах първата част от багажа.
Намръщих се.
— Да поразузнаеш ли? Та ти не си имал време да изминеш още сто или повече клика по течението.
— Не — съгласи се андроидът, — но се вдигнах много нависоко и използвах бинокъл, за да огледам пътя. Изглежда, реката тече право напред още почти двеста километра. Беше трудно естествено, но видях нещо, което може да е арка, на около сто й трийсет километра нататък. Дотам като че ли няма други водопади или по-съществени препятствия.
Намръщих се още повече.
— Как видя всичко това? На каква височина си се издигнал?
— Килимчето няма индикатор за височина — отвърна А. Бетик, — но ако се съди по видимата заобленост на планетата и смрачаването на небето, струва ми се, бях на около сто километра нагоре.
— Да не би да си облякъл някой от космическите костюми? — попитах. На тази височина човешката кръв би кипнала във вените и белият му дроб би експлодирал от ужасната декомпресия.
— Не — отвърна андроидът и се обърна да вземе една от кутиите. — Просто не дишах.
Поклатих глава, стиснах брадвата и тръгнах към дърветата.
Стигнахме огромния древен телепортал след два дни. По широката му задна част бяха израснали цели дървета; от декоративните му детайли се спускаха лиани.
В продължение на една безкрайна минута си мислех, че този портал е мъртъв, че няма да проработи. Зад него можех да видя познатата джунгла и синьото небе, да гледам как реката минава отдолу. Гледката бе нормална чак до момента, в който стигнахме сянката на гигантската арка. Видях как на десет метра пред нас над водата скочи някаква риба. Вятърът развяваше косата на Енея и вдигаше вълни. Над нас висяха тонове древен метал, напомнящ детска рисунка на мост.
— Нищо не стана… — започнах аз.
Внезапно въздухът се изпълни с електричество. Сякаш от арката точно над главите ни се беше спуснала гигантска завеса. Паднах на едно коляно, усещайки нейната тежест, а после и безтегловност. За миг, прекалено кратък, за да бъде измерен, се почувствах така, както при избухването на аварийното поле около нас в уцеления космически кораб — като зародиш в плацента.
После преминахме. Слънцето бе изчезнало. Нямаше я дневната светлина. Речните брегове и джунглата се бяха изпарили. До хоризонта от всички страни се простираше вода. Безброй звезди изпълваха небето, което изглеждаше прекалено огромно.
Право пред нас, очертавайки силуета на Енея като оранжеви прожектори, се издигаха три луни, всяка с големината на напълно осветена планета.
31.
— Очарователно — рече А. Бетик.
Аз не бих се изразил така, но за момента беше достатъчно. Първата ми реакция бе да започна да оценявам положението с отрицателни заключения: вече не бяхме на покритата с джунгла планета; не плавахме по река — океанът се простираше до нощното небе във всички посоки; вече не беше ден; и не потъвахме.
Салът се носеше по съвсем различен начин по тези слаби и все пак сериозни океански вълни. Опитното ми око на моряк забеляза, че голосеменното дърво изглежда тук още по-леко. Предпазливо загребах шепа морска вода и отпих. Изплюх я бързо и изплакнах уста с прясна вода от манерката на колана ми. Това море бе по-солено дори от негодните за пиене хиперионски океани.
— Йе — тихо рече Енея. Предположих, че има предвид издигащите се луни. И трите бяха големи и оранжеви, но средната беше толкова огромна, че дори само половината й диаметър като че ли изпълваше онова, което все още възприемах като източно небе. Енея стана и изправеният й силует пак не стигаше до средата на гигантската оранжева полусфера. Закрепих кормилния кол и се присъединих към другите двама в предната част на сала. Тъй като океанските вълни все пак ни полюляваха, и тримата се държахме за мачтата, на която нощният вятър развяваше платното ни — ризата на А. Бетик.
За миг престанах да съм моряк и погледнах на небето с око на пастир. Любимите съзвездия от детството ми не се виждаха или бяха толкова изместени, че не успях да ги разпозная. Но Млечният път бе там: извиващата се магистрала на галактиката ни се издигаше над накъсания от вълните хоризонт зад нас, докато не избледня в блясъка около изгряващите луни. Обикновено звездите бяха много по-слаби — дори когато в небето има само една стандартна луна като онази на Старата Земя — и много по-малки от тези гиганти. Предположих, че тази невероятна картина се дължи на свободното от прах небе, което по никакъв начин не пречи на светлинните източници от всякакъв вид, както и на по-редкия въздух. Не можех да си представя как ли биха изглеждали тук звездите през някоя безлунна нощ.