Това беше всичко. Върнах книгата на А. Бетик, изключих лампата отидох в предната част на сала и огледах хоризонта с увеличителите за нощно виждане. Очилата не ми бяха нужни при ярката светлина на трите луни.
— Книгата лъже — казах аз. — Погледът стига поне на двайсет и пет клика до хоризонта. Няма друг портал.
— Може да се е преместил — предположи А. Бетик.
— Или да е потънал — допълни Енея.
— Ха-ха — казах аз.
— Възможно е да има по-дълги и по-къси варианти на този участък, както е при другите части от реката — рече андроидът.
— Защо винаги попадаме на по-дългите? — попитах аз. Скоро свикнахме с люлеенето на сала по вълните и никой от нас не прояви признаци на морска болест.
— Харесва ти, нали? — попита ме Енея, докато седяхме пред палатката. А. Бетик бе зад нас, застанал на кормилния прът.
— Да — отвърнах. — Харесва ми.
— Защо? — продължи момичето. Разперих ръце и казах:
— Това е рисковано приключение… но всички сме невредими…
— Какво друго ти харесва? — В гласа на детето се долавяше истинско любопитство.
— Винаги съм обичал да съм на открито — искрено отвърнах аз. — Лагеруването. Да съм далеч от всичко. Нещо в природата ме кара да се чувствам… Не знам… свързан е с нещо по-голямо. — Замълчах преди да започна да говоря като истински дзен-гностик.
Момичето се наведе по-близо.
— Баща ми е написал поема за тази идея — каза тя. — Всъщност тя е на дохеджирския поет, от когото е бил клониран киборгът на баща ми, разбира се, но в него се отразяват и чувствата на баща ми. — Преди да успея да й задам въпрос, тя продължи: — Той не е бил философ. Бил е млад, по-млад дори от теб, и философският му речник е бил съвсем примитивен, но в тази поема се е опитал да разграничи етапите, през които минаваме, за да се слеем с вселената. В едно писмо той нарича тези етапи своего рода „термометър на удоволствието“.
Признавам, че останах изненадан и малко удивен от кратката й реч. Дотогава не бях чувал Енея да разговаря толкова сериозно за каквото и да било, или да използва такива сложни думи, а изразът „термометър на удоволствието“ ми звучеше някак си мръсно. Но продължих да я слушам.
— Татко смяташе, че първият етап на човешкото щастие е „братството със същността“ — тихо рече тя. Видях, че А. Бетик слуша от мястото си на кормилния прът. — Под това — продължи Енея — татко разбираше чувствителното и изпълнено с въображение отношение към природата… точно като усещането, което описа ти.
Потърках бузата си и усетих порасналото стърнище. Още няколко дни без да се бръсна и щях да имам брада.
— Татко смяташе поезията, музиката, и изобразителното изкуство за част от това отношение към природата — продължи тя. — Това е неточна, но човешка реакция към вселената — че природата поражда в нас творческа енергия. За татко фантазия и истина бяха едно и също нещо. Веднъж той написа, че „Въображението може да се сравни с мечтата на Адам — той се събудил и открил, че е истина“.
— Не съм съвсем сигурен, че го разбирам — казах аз. — Означава ли това, че фантазията е по-вярна от… истината?
Енея поклати глава.
— Не, струва ми се, че той е искал да каже… е, в същата поема има един химн на Пан:
Енея подуха над чашата си с горещ чай, за да го изстуди.
— За татко Пан се е превърнал в някакъв символ на въображението… особено на романтичното въображение. Знаеш ли, Рол, че Пан е алегоричен предшественик на Христос?
Премигнах. Това беше същото дете, което само преди две нощи ме молеше да му разказвам истории за призраци.
— На Христос? — попитах аз. Бях достатъчно продукт на времето си, за да трепвам от всеки намек за богохулство.
Енея гледаше към луните. С лявата си ръка беше прегърнала коленете си.