— Татко смяташе, че отношението към природата кара някои хора — не всички — да се вълнуват от това стихийно, подобно на Пан въображение.
Енея спря и останахме за минута в мълчание. Бях израснал с поезия — грубите пастирски епоси, „Песните“ на стария поет, „Епосът за Градината“ за младия Тайхо, Глий и кентавъра Рол — така че бях привикнал на стихове под звездни небеса. Повечето от поемите, които бях слушал, учил и обичал, бяха обаче по-прости за разбиране.
След минута, нарушавана само от плискането на вълните и шумоленето на вятъра в палатката ни, аз казах:
— Значи това е представата на баща ти за щастието? Енея отметна назад глава и вятърът развя косата й.
— О, не — отвърна тя. — Само първият етап от щастието според неговия „термометър на удоволствието“. Има два по-висши етапа.
— Какви са те? — попита А. Бетик. Тихият глас на андроида почти ме накара да подскоча — изобщо бях забравил, че е на сала заедно с нас.
Енея затвори очи и отново заговори — тихо, мелодично и с глас, лишен от напевната монотонност на онези, които унищожават поезията.
Погледнах към прашните бури и вулканичните изригвания на гигантската луна. Тъмнокафяви облаци се дввижеха по оранжево-кехлибарения й пейчаж.
— Значи това са другите му равнища? — малко разочарован попитах аз. — Първо природата, после любовта и дружбата?
— Не точно — отвърна момичето. — Татко смяташе, че истинската дружба между хората е на още по-високо равнище от отношението ни към природата, но че най-високата възможна степен е любовта.
Кимнах.
— Като църковните учения — казах аз. — Любовта към Христос… любовта към нашите братя човеци.
— А, не — рече Енея. — Татко имаше предвид еротичната любов. Секса. — Тя отново затвори очи.
Признавам, че не знаех какво да отвърна. Погледах за миг луните и все още видимия Млечен път и казах:
— И? Мислиш ли, че той е попаднал на нещо? — И незабавно след това изпитах желание да се ритна сам. Разговарях с дете. Енея можеше да е чела стара поезия или по същия начин стара порнография, но нямаше как да ги разбере.
Момичето ме погледна. Лунната светлина караше големите й очи да блестят.
— Мисля, че на небето и на земята има повече равнища, Хорацио, отколкото във философията на баща ми.
— Разбирам — отвърнах аз, като в същото време си мислех: „Кой, по дяволите, е Хорацио?“
— Когато е писал това, баща ми е бил много млад — продължи Енея. — Това е първата му поема и е била провал. Онова, което е искал — което е искал да научи неговият герой-пастир — е колко възвишени са тези неща — поезията, природата, мъдростта, приятелските гласове, смелите дела, прелестта на непознатите земи, чарът на другия пол. Но е спрял, преди да стигне до истинската същност.
— Каква е истинската същност? — попитах. Салът ни се издигаше и спускаше по диханията на морето.
— „Значението на всички форми, звуци и движения — прошепна момичето. — Дори да изследва всяка форма и материя чак на символите им до същността…“
Защо ми бяха толкова познати тези думи? Трябваше ми време, за да си спомня.
Салът ни плаваше в нощта и морето на Mare Infinitum.
Преди да изгреят слънцата поспахме и след закуска отидох да погледна оръжието. Философската поезия на лунна светлина беше нещо хубаво, но имахме нужда от оръжие, което да стреля точно.
На борда на кораба след катастрофата ни сред онази джунгла не бях имал време да го проверя и носенето на неизпитано оръжие ме правеше нервен. По време на кратката си служба в планетарната гвардия и годините като ловен водач бях открил, че да познаваш оръжието си е едва ли не най-важното нещо.
Най-голямата от луните все още беше на небето, когато изгряха слънцата — първо по-малкото, блестяща точица на утринния хоризонт, която скри в светлина Млечния път и детайлите на голямата луна, а после и главното, по-малко от подобното на земното слънце на Хиперион, но много ярко. Небето стана ултрамариново, а после и кобалтовосиньо. Двете слънца пламтяха и оранжевата луна изпълваше синевата зад нас. Слънчевите лъчи превърнаха лунната атмосфера в мъгляв диск и скриха подробностите на релефа от погледа ни. Междувременно денят стана топъл, после горещ и накрая изгарящ.