Първо стрелях с автоматичния пистолет, който гърмеше невероятно силно, и след като изхарчих две кутии от ценните амуниции, се уверих, че мога да уцеля нещо на петнайсет метра разстояние. Освен това — е, надявах се, че по каквото и да стрелям, ще има уши и ще се уплаши от гърмежите.
После стрелях с игления пистолет. Трябваше ми само един изстрел, за да разбера, че работи отлично. Плаващата кутия от храна се разпадна на хиляди течнопренови парченца от трийсет метра разстояние. Целият гребен на вълната подскочи и заискри, сякаш го обсипваше стоманен дъжд. Иглените оръжия бяха неприятни, с тях беше трудно да пропуснеш целта и определено не бяха честни спрямо нея — всъщност точно затова го бях взел. Включих предпазителя и прибрах оръжието в раницата.
С плазмената пушка се прицелваше по-трудно. Вдигащият се оптически мерник ми позволяваше да хвана точно каквото и да е — от плаващата на трийсет метра кутия за храна та чак до хоризонта на около двайсет и пет клика разстояние — но макар и още с първия изстрел да потопих кутията, ми бе трудно да определя ефективността на по-далечната стрелба. Просто нямаше по какво да стрелям. На теория пулсовата пушка можеше да уцели всяко нещо, което виждаш — нямаше никакво изместване от вятър или балистична дъга — и аз гледах през мерника как мълниите пробиват дупки във вълните на двайсет клика от мен, но това не ме изпълваше със същата увереност, която би трябвало да предизвика стрелбата по далечни цели. Вдигнах пушката към гигантската луна, която тъкмо залязваше зад нас. През мерника можех да видя белите върхове на планините — по-вероятно замръзнал СО2, отколкото сняг — и просто ей така напуснах спусъка. Плазмената пушка бе като цяло беззвучна в сравнение с полуавтоматичния пистолет: разнесе се само обичайното съвсем тихо изхъркване. Мерникът не беше достатъчно мощен, за да видя дали съм уцелил, пък и при това разстояние въртенето на двете планети би представлявало проблем, но щях да се изненадам, ако не бях уцелил планината. Казармите на планетарната гвардия бяха пълни с разкази за швейцарски снайперисти, сваляли командоси на прокудените от съседни астероиди на хиляди клика разстояние. От хилядолетия номерът бе първи да видиш врага.
Мислех си за това, докато почиствах пушката и подреждах всички оръжия.
— Днес трябва да поразузнаем малко — казах аз.
— Съмняваш ли се, че ще открием другия портал? — попита Енея.
Свих рамене.
— Според пътеводителя порталите са на разстояние от пет клика помежду си. От снощи трябва да сме изминали поне сто. Може би повече.
— Искаш да използваме Хокинговото килимче ли? — попита момичето. Слънцата изгаряха светлата й кожа.
— Мислех си, че бих могъл да използвам гравитопояса
— отвърнах аз. — „По-трудно ще могат да го засекат радарите, ако нещо ни наблюдава“ — помислих си, но не го казах гласно. — И този път ти няма да дойдеш, детенце. Само аз.
Поясът обаче дори не се и опита да ме повдигне. За миг си помислих, че сме на свят като Хиперион със слабо електромагнитно поле, но после погледнах енергийния индикатор. Червено. Празен. Изхабен.
— Беше зареден точно преди да напуснем кораба — казах аз. — По същото време, по което заредихме и Хокинговото килимче.
А. Бетик се опита да задейства диагностичната програма, но без енергия не се получи нищо.
— Инфотермът ви би трябвало да има същата подпрограма — рече андроидът.
— Нима? — глупаво попитах аз.
— Може ли да опитам? — предложи А. Бетик и посочи към гривната. Свалих я и му я подадох.
Андроидът отвори малко отделение, което дори не бях забелязал, извади микровлакно с големина на мънисто и го вмъкна в пояса. Светлините премигнаха.
— Гравитопоясът е повреден — произнесе инфотермът с гласа на кораба. — Акумулаторът е изхабен около двайсет и седем часа преждевременно. Смятам, че повредата е в клетките му.
— Страхотно — казах аз. — Може ли да се поправи? Ще задържа ли енергията, ако успеем да намерим?
— Не и този акумулатор — отвърна инфотермът. — Но в ЕВА-шкафа на кораба има три резервни.
— Страхотно — повторих. После вдигнах пояса с обемистия акумулатор и хамут и го хвърлих през борда.