Погледнах към океанските вълни и казах:
— Толкова за единението с природата.
Преоблякох се в по-тъмни панталони и в най-тъмния си пуловер, навлякох над пуловера сивата ловджийска жилетка и това ме накара да почувствам поведението си малко мелодраматично. «Командосът тръгва на война» — измърмори циничната част от ума. ми. Казах й да млъква. Закопчах колана с пистолета, добавих в торбичката на колана три детонатора и пачка пластичен експлозив, нагласих си очилата за нощно виждане и поставих в ухото си една от слушалките, заедно с микрофона, допрян до гръкляна ми. Енея си сложи другия чифт слушалки и проверихме връзката. Свалих инфотерма и го подадох на А. Бетик.
— Това нещо отразява звездната светлина прекалено силно — казах аз. — А и гласът на кораба може да започне да кряка навигационните си глупости точно в най-неподходящия момент.
Андроидът кимна, прибра гривната в джоба на ризата си и попита:
— Имате ли някакъв план, господин Ендимион?
— Ще измисля нещо по пътя — отвърнах аз и издигнах килимчето точно над равнището на сала. Докоснах Енея по рамото — изведнъж почувствах допира като електрически удар. Бях забелязал този ефект и преди, когато се бяха докосвали ръцете ни: не сексуално усещане, разбира се, а истински електрически удар.
— Стой кротко, детенце — прошепнах й аз. — Ще се обадя, ако имам нужда от помощ. Очите й станаха сериозни.
— Това няма да ти помогне, Рол. Не можем да стигнем до теб.
— Знам, просто се шегувам.
— Не се шегувай — прошепна тя. — Запомни, ако не си с мен на сала, когато минем през портала, ще останеш тук.
Кимнах, но думите й ме отрезвиха повече, отколкото преди това мисълта, че могат да ме застрелят.
— Ще се върна — прошепнах аз. — Струва ми се, че течението ще ни пренесе покрай платформата след… как мислиш ти, А. Бетик?
— След около час, господин Ендимион.
— Да, така смятам и аз. Проклетата луна ще изгрее горе-долу по това време. Ще… измисля нещо, за да ги отвлека. — Отново потупах Енея по рамото, кимнах на А. Бетик и издигнах килимчето над водата.
Платформата беше огромна — малко стомана и много тъмно дърво, десетки пилони, поддържащи я на петнайсетина метра над вълните… това ми даде представа какви трябва да са бурите в това море и се зарадвах, че не бяхме попаднали на някоя от тях — а самата платформа бе многоетажна: площадки и докове долу, където се люлееха поне пет дълги рибарски лодки, стълби, осветени помещения под нещо, което приличаше на главно равнище, две кули, които можех да видя — едната с малък радарен диск — и три площадки за кацане на самолети, две от които не се бяха виждали от сала. Сега можех да различа поне пет-шест топтера със завързани криле и два по-големи плъзгача на кръглата площадка до радарната кула.
Докато летях на килимчето насам, бях измислил съвършен план: извършвам диверсия с детонаторите и пластичния взрив, открадвам едно от водните кончета и или прелитаме през портала с него, ако ни преследват, или просто го използвам, за да изтегля сала през арката с висока скорост.
Добър план, с изключение на един недостатък: нямах представа как се пилотира топтер. Това никога не се случваше в холодрамите, които бях гледал в Порт Романс или в стаите за почивка в планетарната гвардия. Героите на онези холоси бяха в състояние да управляват всичко, което успяваха да откраднат — плъзгачи, ЕМПС-та, топтери, коптери, истински самолети, космически кораби. Очевидно бях пропуснал Основното обучение за герои; ако успеех да се вмъкна в едно от онези неща, навярно когато войниците на Мира ме хванеха, все още щях да гриза нокти и да зяпам пулта за управление. През дните на Хегемонията трябва да е било по-лесно да си Герой — машините са били по-хитри, което е компенсирало глупостта на героите. Но — макар че нямаше да ми е приятно да го призная пред спътниците си — машините, които можех да карам, бяха съвсем малко. Лодка. Обикновен земеход, стига да бе като камионите, които използваше планетарната гвардия на Хиперион. Що се отнасяше до това да пилотирам нещо сам… е, бях се зарадвал, когато разбрах, че в космическия кораб няма стая за управление.
Отърсих се от мислите за геройските си недостатъци и се съсредоточих върху изминаването на последните няколкостотин метра до платформата. Вече виждах светлините съвсем ясно: самолетни сигнални фарове на кулите до площадките за кацане, премигваща зелена светлина на всеки от корабните докове и осветени прозорци. Много прозорци. Реших да се опитам да кацна върху най-тъмната част на платформата, точно под радарната кула откъм източната страна.