Вече чувах гласове и смях: мъжки гласове, гърлен смях.
— Почти стигнах — съобщих по микрофона на гръкляна ми.
— Добре — прошепна в ухото ми Енея. Бяхме се договорили само да отговаря на обажданията ми, освен при спешни случаи.
Увиснал във въздуха, видях под основната платформа от тази страна лабиринт от напречни греди, малки платформи и коридори. За разлика от добре осветените стълби от северната и западната страна, тук беше тъмно — може би коридори за наблюдение — и аз реших да кацна върху най-ниския и тъмен от тях. Изключих полетните нишки, навих малкото килимче и го завързах там, където се срещаха две от напречните греди, като отрязах с ножа си парче от въжето, което бях взел. Докато прибирах оръжието обратно в ножницата и закопчавах жилетката си отгоре, внезапно си представих, че ми се налага да пронижа някого с този нож. Потръпнах. Освен инцидента, когато ме нападна Хериг, никога не бях убивал човек в ръкопашна схватка. Молех се на Господ никога отново да не ми се налага.
Стълбите скърцаха под меките ми ботуши, но се надявах, че плясъкът на вълните в пилоните и смехът отгоре заглушават звука. Прокраднах се два етажа нагоре по стъпалата, намерих подвижна стълба и се качих до един от люковете. Не беше заключен, бавно го вдигнах и надникнах.
Видях част от самолетната площадка откъм външната страна на кулата. Десет метра над главата си можех да различа въртящата се антена на радара.
Изтеглих се на площадката, потиснах желанието си да тръгна на пръсти и се насочих към ъгъла на кулата. На площадката бяха завързани два големи плъзгача, но изглеждаха тъмни и празни. На по-долната самолетна площадка видях отражението на звездната светлина по напомнящите насекоми машини. Залепих пластичен експлозив за долната част на най-близкия плъзгач, наместих детонатора, който можех да задействам със съответния честотен код от комуникатора си, спуснах се по подвижната стълба до най-близката площадка за топтери и направих същото и тук. Бях сигурен, че ме наблюдават от един от осветените прозорци или люкове от тази страна, но не се вдигна никаква врява. Колкото можех по-небрежно се качих пак горе и надникнах зад ъгъла на кулата.
Друга стълба водеше надолу към едно от централните равнища. Прозорците му бяха ярко осветени. Отново чух смях, някаква, песен и дрънчене на тенджери и тигани.
Тръгнах натам. И аз не знам защо. Нали вече бях поставил диверсионните експлозиви… какво друго исках? Всъщност знаех: ако хората тук не бяха войници на Мира, не исках да взривявам експлозива. Бунтовниците, с които ме пратиха да се бия на ледения шелф на Лапата, предпочитаха да използват бомби — бомби в селата, бомби в казармите на планетарната гвардия, купища експлозиви в снегоходите и малките кораби, взризяващи цивилни — и аз винаги бях смятал това за подло и отвратително. Бомбите не правеха никаква разлика и убиваха невинни толкова сигурно, колкото и вражески войници. Беше глупаво да мисля така, знаех, но въпреки че се надявах малките заряди само да обгърнат в пламъци празните машини, нямах намерение да ги задействам, освен ако не бе абсолютно наложително. Тези мъже — и жени, навярно, а може би и деца — не ни бяха сторили нищо.
Бавно, мъчително бавно, абсурдно бавно, вдигнах глава и надникнах през най-близкия прозорец. Един поглед и бързо се свих долу. Дрънкането на тенджери и тигани идваше от добре осветена кухня — камбуз, поправих се аз, тъй като това беше своего рода кораб. Във всеки случай, там имаше пет-шест души, само мъже, всички на армейска възраст, но не униформени, а по фланелки, и престилки. Чистеха, събираха и миеха съдове. Очевидно бях дошъл прекалено късно за вечеря.
Застанал до стената, аз се придвижих клекнал до ъгъла, спуснах се по друга стълба и спрях до дълга редица прозорци. Нещо като офицерски стол — или някаква трапезария. Трийсетина мъже — само мъже! — седяха пред чаши кафе. Някои пушеха. Един, изглежда, пиеше уиски или нещо друго.
Мнозина от мъжете бяха в дрехи с цвят каки, но не можех да определя дали са някаква местна униформа, или просто традиционно облекло на рибари. Не виждах мирски униформи. Навярно това бе просто рибарска платформа, хотел за богати глупаци, които нямат нищо против да си платят за удоволствието да убият нещо голямо и екзотично. По дяволите, може би дори познавах някои от тези типове от лова на патици на Хиперион.
Вече се чувствах по-уверен и продължих напред. Светлината от прозорците падаше върху мен. Изглежда, нямаше никакви стражи. Може би нямаше да имаме нужда от диверсия — просто щяхме да минем точно покрай тези момчета, със или без лунна светлина. Те щяха да спят или да пият и да се смеят, а ние просто щяхме да следваме течението право към телепортала, който можех да видя на по-малко от два клика на североизток оттук — бледа сянка на фона на звездното небе. Когато стигнехме до портала, щяхме да използваме предварително установената честота, която нямаше да взриви скрития от мен експлозив, а само щеше да обезвреди детонаторите.