— Да — отвръща де Соя, — но те ще имат време-дълг от осем-девет месеца. — Той поглежда към дъждовните капки, стичащи се по въздушния щит и по страничните люкове. — Ще претърсим реката.
— Какво? — казва копиеносец Ретиг.
— Ако имаш повреден кораб и трябва да го оставиш някъде, няма ли да го скриеш? — пита де Соя.
Двамата швейцарски гвардейци зяпват командира си. Йезуитът вижда, че пръстите на мъжете треперят. Възкресението е повлияло и на тях.
— Ще претърсим реката с дълбочинен радар и колкото можем от джунглата — продължава отец-капитанът.
— Ще ни отнеме поне още един ден — започва Ретиг. Де Соя кимва.
— Ще съобщим на капрал Кий да нареди на „Рафаил“ да сканира джунглата в участък от двеста клика от двете страни на реката. Ще използваме спускателната совалка, за да претърсим реката… На борда имаме по-груба система, но и разстоянието, което трябва да покрием, е по-малко.
Уморените войници само кимат покорно.
Откриват нещо на втория завой на реката. Обектът е метален, голям и на дъното на дълбок вир само на няколко километра от първия портал. Спускателната совалка увисва неподвижна, докато де Соя се свързва по теснолъчевия канал с „Рафаил“.
— Капрал, отиваме да го проверим. Искам корабът да е готов да прониже с лазерно копие това нещо до три секунди след заповедта ми… но само по моя заповед.
— Слушам — отвръща Кий.
— Открихме го — съобщава сержант Грегориъс след малко.
Де Соя поглежда към монитора. Вижда вихрещата се тиня на дъното, една многохрила риба, бързаща да се скрие от светлината, заоблен метален корпус.
— Има отворен люк иди херметична камера — докладва Грегориъс. — По-голямата част от обекта е потънала в тинята, но виждам достатъчно от корпуса, за да кажа, че приблизително отговаря по големина. Ретиг ще остане тук. Аз влизам.
Отец-капитанът изпитва желание да му пожелае късмет, но не отвръща нищо. Вече са заедно достатъчно дълго, за да знаят как да се държат помежду си. Той привежда совалката в готовност и зарежда примитивното плазмено оръдие, единственото въоръжение на малкия кораб.
Видеосигналът прекъсва веднага, щом Грегориъс влиза през отворения люк. Изтича минута. После две. Още две минути и де Соя нервно започва да се върти на командния стол. Наполовина очаква да види как космическият кораб изхвръква от водата, устремил се към космоса в отчаяния си опит да избяга.
— Копиеносец? — обажда се той.
— Да, сър — разнася се гласът на Ретиг.
— Няма ли съобщение или образ от сержанта?
— Не, сър. Мисля, че корпусът спира тесния лъч. Ще почакам още пет минути и… Почакайте, сър. Виждам нещо.
Де Соя също го вижда. Сигналът от видепредавателя на копиеносеца е тъмен, но достатъчно ясен, за да различи бронираната каска, раменете и ръцете на сержант Грегориъс, които се показват от отворената херметична камера. Прожекторът на сержанта осветява тиня и речни водорасли, после светлината се измества, за да заслепи за миг камерата на Ретиг.
— Отец-капитан де Соя — разнася се басовото тътнене на Грегориъс, — не е това, сър. Мисля, че е някоя от онези стари всъдеходни яхти, които са имали богатите по времето на Мрежата, Нали знаете, от онези, които са и подводници — могат дори малко да летят, струва ми се.
Де Соя въздъхва.
— Какво е станало с нея, сержант?
Облечената в костюм фигура на екрана вдига палец към Ретиг и двамата се издигат към повърхността.
— Мисля, че са я потопили, сър — отвръща Грегориъс. — На борда има поне десет скелета… може би дванайсет. Два са детски. Както казах, сър, тези неща са можели да плават в който и да е океан — да се потапят, ако искат — така че няма начин всички люкове да са се отворили случайно.
Де Соя поглежда през прозореца, когато двете фигури в бойни брони разкъсват повърхността на водата и се понасят на пет метра над нея. От костюмите им се стича вода.
— Мисля, че трябва да са останали на планетата след Падането, сър — продължава Грегориъс, — и просто да са решили да сложат край на всичко. Това е само предположение, но подозирам…
— Подозирам, че сте прав, сержант — прекъсва го де Соя. — Връщайте се. — Той отваря люка на совалката и облечените в брони фигури се понасят към него.
Преди да пристигнат, докато все още е сам, йезуитът вдига ръка и шепнешком благославя реката, потъналата машина и онези, които са погребани в нея. Църквата не освещава самоубийствата, но тя знае, че в живота или смъртта почти нищо не е сигурно. Или ако не Църквата, поне де Соя го знае.
Оставят детектори за движение, които пращат лъчи към всички портали — те няма да заловят момичето и приятелите му, но ще съобщят на войниците, които де Соя ще прати тук, дали междувременно някой не е минал през тях — после издигат совалката от NGCes2629-4BIV, вкарват малкия спускателен кораб в грозната маса на „Рафаил“ над блестящия лимб на обгърнатата в облаци планета и се отдалечават от гравитационния кладенец, за да могат да се прехвърлят към следващата си спирка, Светът на Бърнард.