— Не, отец-капитан… искам да кажа, ами, по време на схватката пуловерът на мъжа се скъса малко отпред. Достатъчно, за да забележа, че не беше като вас и мен.
Де Соя вдига вежди.
— Искам да кажа, че не беше от Кръста — припряно допълва Пауъл. — Нямаше кръстоид. Разбира се, тогава не ми направи впечатление. Повечето от тези местни бракониери изобщо не са кръстени.
— Значи мъжът е скочил под главната платформа и е избягал?
— Не успя да избяга, сър — отвръща Пауъл. — След малко излетя на нещо като летяща черга и… и го застреляхме, понеже точно тогава избухнаха експлозиите.
— И?
— И той падна в морето точно до пилон Л-3. Само след десет секунди се появиха дъговите акули и го изядоха.
— Значи не сте намерили тялото? — пита де Соя.
— А, не… намерихме го, отец-капитан. Накарах Амънт и Килмър да извлекат каквото беше останало с рибарски куки и мрежа. Това бе след като угасихме пожара и се уверих, че платформата вече не е изложена на опасност. — Капитан Пауъл започва да говори спокойно, уверен в собствената си правота.
Де Соя кимва.
— И къде е сега тялото, капитане? Директорът вдига шишкавите си пръсти. Ръцете му съвсем леко треперят.
— Погребахме го. В морето… разбира се. Откъм южния док на следващата сутрин. Появи се цяло стадо дъгови акули и застреляхме няколко за вечеря.
— Но сте се удостоверили, че тялото е на заподозрения, когото сте арестували преди това, нали?
Малките очички на Пауъл се смаляват още повече.
— Да… онова, което беше останало от него. Най-обикновен бракониер. Подобни гадости стават непрекъснато тук.
— А бракониерите непрекъснато ли карат древни електромагнитни килими, капитан Пауъл? Защо не споменавате килима в рапорта си?
Пауъл свива рамене.
— Стори ми се маловажно.
Де Соя кимва.
— И сега казвате, че… нещото… просто е отлетяло? Че се е издигнало над палубата и коридора, а после е изчезнало над морето? Празно?
— Да — отвръща капитан Пауъл.
— Морски копиеносец Амънт казва друго, капитане. Според него килимът е бил намерен, деактивиран и за последен път е бил видян във вас. Вярно ли е?
— Не — отвръща директорът, като мести очи от де Соя към Грегориъс, Спроул, Кий, Ретиг и отново към отец-капитана. — Не, изобщо не съм го зървал след като прелетя покрай нас. Амънт е лъжец.
Де Соя кимва на сержант Грегориъс и после се обръща към Пауъл.
— Такава древна вещ, при това функционираща, сигурно струва доста пари дори на Mare Infinitum, нали, капитане?
— Не знам — успява да промълви Пауъл, който гледа към Грегориъс. Сержантът се е приближил до личния шкаф на директора. Той е направен от тежка стомана и е заключен. — Дори не знам какво е било това проклето нещо — прибавя Пауъл.
— Нарича се Хокингово килимче — тихо, почти шепнешком казва йезуитът. — В една местност, наречена Долината на Гробниците на времето, радарите щяха спокойно да го засекат. — После кимва на сержант Грегориъс.
Подофицерът от швейцарската гвардия разбива вратата на стоманения шкаф с един удар на облечения си в бронирана ръкавица юмрук, бръква вътре, разхвърля настрани кутии, книжа, пачки пари, изважда внимателно сгънатия килим и го отнася върху бюрото на директора.
— Арестувайте този човек и го махнете от погледа ми — тихо казва отец-капитан де Соя. Лейтенант Спроул и капрал Кий извеждат протестиращия директор от кабинета.
Де Соя и Грегориъс развиват Хокинговото килимче върху продълговатото бюро. Древните полегни нишки на килима все още блестят със златист оттенък на лунната светлина. Де Соя докосва предния край на устройството и усеща под ръката си пробитите и разкъсани от иглометите места. Навсякъде има кръв, която скрива декоративните шарки, убива блясъка на свръхпроводящите моновлакна. Парченца от нещо, което може да е човешка плът, са останали в късите ресни отзад на килимчето.
Де Соя поглежда към Грегориъс.
— Чели ли сте някога дългата поема, наречена „Песни“, сержант?
— „Песни“ ли, сър? Не… не съм много по четенето. Освен това тя не беше ли в списъка на забранените книги?
— Струва ми се, че да, сержант — отвръща отец-капитан де Соя и поглежда към изгряващите луни и очерталата се на фона им арка. „Това е едно от парчетата на мозайката — мисли си той. — А когато мозайката бъде завършена, аз ще те хвана, дете.“
— Струва ми се, че е от забранения списък, сержант — повтаря йезуитът. После бързо се обръща и се насочва към вратата, като дава знак на Ретиг да навие килимчето и да го вземе. — Хайде — казва той и влага в гласа си повече енергичност, отколкото през последните седмици. — Имаме да вършим работа.