— Шахът продаде ли се? — попита запъхтян — още не можеше да си поеме дъх.
— Ей сега ще проверя, господине — отвърна чиновничката и запрелиства каталога. — Ето го, експонат двайсет и седми.
— За колко се продаде? — попита Корнилиъс.
— За четиристотин и петдесет лири стерлинги, господине — рече жената.
Надвечер господин Ботс му се обади, за да съобщи, че от разпродажбата следобед са постъпили 902 800 лири стерлинги, много повече, отколкото е очаквал.
— Да знаете случайно кой купи шаха? — гласеше единственият въпрос, зададен от Корнилиъс.
— Не, не знам — отвърна господин Ботс. — Мога само да ви кажа, че беше откупен по предварителна заявка. Купувачът плати в брой и го отнесе.
Докато се качваше към спалнята, за да си легне, Корнилиъс трябваше да признае, че всичко е минало по вода, ако не броим ужасната загуба на шаха, за което можеше да вини единствено себе си. Докривя му още повече при мисълта, че Франк никога вече няма да отвори дума за случката.
На другата сутрин в седем и половина беше в банята, когато телефонът иззвъня. Явно някой не беше мигнал цяла нощ и бе умувал кога ли най-рано е възможно да го потърси.
— Ти ли си, Корнилиъс?
— Да — отвърна той и се прозина шумно. — Кой се обажда? — добави, макар и да знаеше много добре.
— Елизабет. Извинявай, че те безпокоя толкова рано, но трябва да те видя незабавно.
— Ама, разбира се, драга — каза Корнилиъс, — защо не наминеш следобед, тъкмо ще пийнем чай?
— А, не, не мога да чакам чак до следобед. Трябва да се срещнем сутринта. Да дойда ли към девет?
— Съжалявам, Елизабет, но в девет имам среща. — Той помълча. — Защо не отскочиш към десет? Ще ти отделя половин час и ще бягам за срещата с господин Ботс в единайсет.
— Ако предпочиташ, бих могла да те хвърля до града с колата — предложи Елизабет.
— Изключително мило от твоя страна, драга — рече Корнилиъс, — но вече свикнах да се придвижвам с автобуса, пък и не искам да те притеснявам. Ще те чакам в десет.
Той затвори. Още беше във ваната, когато телефонът издрънча повторно. Корнилиъс продължи да си се излежава в топлата вода и го остави да си звъни. Знаеше, че е Маргарет и след малко ще се обади отново. Тъкмо се подсушаваше с кърпата, и ето — телефонът пак зазвъни. Отиде бавно в спалнята, вдигна слушалката на апарата до леглото и каза:
— Добро утро, Маргарет.
— Добро утро, Корнилиъс — отвърна тя изненадана. Но бързо се окопити и добави: — Трябва да те видя незабавно.
— Защо така на пожар? — подметна Корнилиъс, макар да знаеше какво й се е стоварило на главата.
— Не е за по телефона, но бих могла да дойда към десет.
— За десет вече имам уговорка с Елизабет. Както личи, и тя иска да обсъди незабавно нещо с мен. Защо не наминеш към единайсет?
— Дай все пак да отскоча сега — настоя развълнувано сестра му.
— Не, недей. Мога да те вместя най-рано в единайсет, драга. Или в единайсет, или следобед за чая. Кога ти е по-удобно?
— В единайсет — каза без колебание Маргарет.
— Става — рече брат й. — Изгарям от нетърпение — допълни и затвори.
Облече се и слезе да закуси в кухнята. Чакаха го купичка овесени ядки, брой на местния вестник и плик без щемпел, макар че от Полин нямаше и следа. Корнилиъс си сипа чаша чай, отвори плика и извади чек на негово име за петстотин лири стерлинги. Въздъхна тежко. Икономката очевидно си беше продала колата. Запрелиства съботната притурка и спря на обявите „Недвижими имоти. Продажби“. Телефонът иззвъня за трети път тази сутрин — сега вече Корнилиъс не знаеше кой го търси.
— Добро утро, господин Барингтън — поздрави бодро-бодро някой. — Безпокои ви Брус, от агенцията за недвижими имоти. Искам да ви съобщя, че предлагат за „Върбите“ цена много по-висока от обявената.
— Браво на теб, добре се справяш — похвали го Корнилиъс.
— Благодаря, господине — отвърна посредникът с уважение, каквото през последните седмици не му беше засвидетелствал никой, — но мен ако питате, нека не избързваме. Сигурен съм, че ще спазаря и по-висока цена. Ако успея, съветът ми е да приемете предложението и да искате капаро от десет на сто.
— Звучи ми разумно — съгласи се Корнилиъс. — Щом подпишем договора, ще се наложи да ми потърсите друга къща.
— Каква предпочитате, господин Барингтън?
— Наполовината на „Върбите“, нека има и дворче. Предпочитам да е някъде наблизо.
— Няма да е трудно, ще ви намерим, драги ми господине. Дори сега имаме обявени за продан една-две чудесни къщи с такава квадратура, все ще ви уредим.