Маргарет се завъртя и брат й не успя да види изражението на лицето й.
— Точно сега не е удобно — отсече тя, без да дава повече обяснения. — Пък и Хю и Елизабет имат в къщата си много повече свободни стаи, отколкото аз — в моята.
— Вярно си е — съгласи се Корнилиъс и се прокашля. — Ами скромният заем, който ти дадох миналата година, Маргарет… Прощавай, че го правя на въпрос, но…
— Малкото пари, с които разполагам, са вложени много предпазливо и според борсовите посредници тъкмо сега не е време да продавам акции.
— Вече двайсет години всеки месец ти давам пари, все си заделила нещичко.
— Нищо не съм заделила — тросна се Маргарет. И разбери веднъж завинаги — това, че съм ти сестра, ме задължава да поддържам определен стандарт на живот, а сега, щом вече не мога да разчитам на парите, които ми превеждаше, трябва да съм още по-предпазлива с оскъдните доходи, които имам.
— Така си е, драга — подкрепи я Корнилиъс. — Но стига да ти е възможно, с каквато и сума да ми помогнеш, дори с малка…
— Трябва да тръгвам — погледна тя часовника си. — И бездруго заради теб вече закъснях за фризьора.
— Още една малка молба, драга, и после ще си тръгнеш — не мирясваше Корнилиъс. — Досега винаги си била любезна да ме хвърляш до града, ако ти е било на път…
— Откога ти повтарям, Корнилиъс, че трябва да си извадиш книжка. Ако го беше направил, нямаше да очакваш всички да са ти на разположение по двайсет и четири часа в денонощието. Ще помисля какво мога да направя — добави Маргарет, докато брат й отваряше вратата.
— Странно, изобщо не помня да си ми казвала такова нещо. Може пък паметта вече да ме подвежда — подметна Корнилиъс, докато вървеше след сестра си към автомобила. Усмихна се. — Нова количка, а? — попита невинно.
— Ами да — вкисна се съвсем Маргарет.
Брат й отвори вратата на колата. Стори му се, че сестра му е поруменяла. Подсмихна се отново, докато гледаше как тя се отдалечава. От минута на минута научаваше нови и нови неща за своите роднини.
Върна се бавно в къщата и пак отиде в кабинета. Затвори вратата, вдигна слушалка и набра номера в кантората на Франк.
— „Винсънт, Елуд и Хафън“ — каза делово секретарката.
— Господин Винсънт, ако обичате.
— Кой го търси?
— Корнилиъс Барингтън.
— Нека проверя дали е свободен, господин Барингтън.
„Браво на Франк“ — помисли той. Адвокатът очевидно беше убедил дори секретарката, че слуховете са верни, понеже досега тя неизменно бе отговаряла с: „Ще ви свържа веднага, уважаеми господине.“
— Добро утро, Корнилиъс — каза Франк. — Току-що разговарях по телефона с брат ти Хю. От сутринта ми е звънил цели два пъти.
— И какво иска? — попита Корнилиъс.
— Да съм му обяснял най-подробно всичко, а също да съм му кажел какви са непосредствените му задължения.
— Чудесно. И така, мога ли да се надявам в близко бъдеще да получа чек за сто хиляди лири стерлинги?
— Съмнявам се — отвърна адвокатът. — Доколкото разбрах от тона му, не се кани да ти връща парите, но ще ти съобщя, ако ми се обади пак.
— Разчитам на теб, Франк.
— Както чувам, се забавляваш на воля.
— И още как! — потвърди приятелят му. — Жалко само, че Мили не е с мен — да се позабавлява и тя.
— Знаеш не по-зле от мен какво щеше да ти каже.
— Не, не знам, но имам чувството, че ще ми обясниш.
— Щеше да ти каже, че си дърт негодник.
— И както винаги, щеше да е права — призна си през смях Корнилиъс. — Дочуване, Франк.
Тъкмо затвори и на вратата се почука.
— Влез — провикна се той, озадачен кой ли пък е сега.
Вратата се отвори и в кабинета влезе икономката — носеше поднос с чаша чай и чиния с резени маслен сладкиш. Както винаги, беше спретната и чиста, с пригладена коса, от която не стърчеше и косъмче — по нищо не личеше да е притеснена. Първата мисъл на Корнилиъс беше, че Полин явно още не е получила писмото на Франк.
— Днес сутринта да си получавала, Полин, писмо от адвоката ми? — попита я, след като тя остави подноса върху писалището.
— Да, получих, уважаеми господине — отвърна икономката, — ще продам възможно най-скоро колата, за да ви върна петстотинте лири стерлинги. — Полин замълча, сетне погледна Корнилиъс право в очите. — Но се питах, господине, дали…
— Дали какво, Полин?
— Дали не е възможно да ви поработя безплатно, вместо да ви давам парите? Колата ми трябва, за да прибирам момичетата от училище.
За пръв път, откакто бе подхванал тази игра, Корнилиъс изпита угризения на съвестта. Знаеше обаче, че ако изпълни молбата на Полин, все някой ще разбере и всичко ще отиде на вятъра.