— Ако Хю е в състояние да ми върне поне част от стоте хиляди лири, които му дадох назаем, това ще ми помогне изключително много — подвикна Корнилиъс след снаха си, която продължаваше да обикаля из къщата.
Мина доста време, докато тя отговори, макар че очевидно бе обмисляла цяла нощ какво да каже.
— Не е толкова лесно — изпелтечи накрая. — Както знаеш, заемът беше теглен от фирмата, а акциите в нея са разпределени между доста хора.
Корнилиъс ги познаваше всичките — общо трима на брой.
— Дали не е време вие с Хю да продадете част от акциите си?
— И след всичките тия години на неуморен труд да пуснем във фирмата чужд човек? И дума да не става! Хю се допита до господин Винсънт какви са правните последици и той потвърди, че законът не ни задължава да си продаваме акциите.
— А да сте се замисляли случайно, че имате и морални задължения? — не се стърпя Корнилиъс и погледна снаха си право в лицето.
— Бива ли да говориш така, Корнилиъс! — подвикна жената и извърна очи. — Разорил си се, защото ти, а не ние, си се държал безотговорно. Не очакваш брат ти да заложи на карта всичко, което е спечелил с честен труд през годините, и да обрече семейството си на същите беди, които си си навлякъл ти?
Чак сега Корнилиъс разбра защо снаха му е будувала предната нощ. Не просто се бе вживяла в ролята на говорителка на Хю — всъщност именно тя, а не брат му командваше парада. Открай време бе по-властната от двамата, държеше Хю под чехъл и Корнилиъс се съмняваше, че ще види брат си, докато те двамата с Елизабет не се разберат.
— Но ако можем да помогнем по друг начин… — подхвана вече по-благо жената и отпусна ръка върху красивата варакосана масичка.
— Понеже отвори дума за това — отвърна Корнилиъс, — след половин месец обявявам къщата за продан и ще се наложи да…
— Толкова скоро? — ахна снаха му. — Ами покъщнината? Какво ще стане с нея?
— Принуден съм да разпродам и покъщнината, за да си покрия дълговете. Но както ти казах…
— Хю винаги е харесвал много тази масичка.
— „Луи XIV“ — подметна нехайно зет й.
— Колко ли струва? — взе да умува на глас Елизабет, но така, сякаш изобщо не я интересува.
— Нямам представа — каза Корнилиъс. — Ако не ме лъже паметта, броих за нея шейсет хиляди лири, но това беше преди десетина години.
— Ами шахматната дъска? — полюбопитства Елизабет и взе една от фигурите.
— Евтиния — уточни зет й. — Такива с лопата да ги ринеш по арабските тържища. Вървят по стотина-двеста лири бройката.
— Виж ти! Пък аз си мислех… — Жената се подвоуми и сложи фигурата не на мястото й. — Е, да вървя — рече така, сякаш е изпълнила задачата си. — Да не забравяме, че ме чака работа.
Корнилиъс тръгна да я изпрати по дългия коридор до входната врата. Елизабет мина покрай портрета на своя племенник Даниъл. Досега задължително бе спирала под него, за да простене колко й било мъчно за момчето.
— Мислех си… — подхвана пак Корнилиъс, щом излязоха в антрето.
— Какво? — попита снаха му.
— До две-три седмици трябва да се изнеса оттук, та се надявах да ме подслоните. Временно де, докато си намеря жилище, което да ми е по джоба.
— Жалко, че ме молиш точно сега, а не преди една седмица — каза Елизабет, без дори да трепне. — За беда тъкмо се съгласих да взема при нас майка ми — единствената свободна стая, която остава, е на Тимоти, а той обикновено се прибира за събота и неделя.
— Бре, бре, бре! — затюхка се Корнилиъс.
— Ами старинният стенен часовник? — попита снаха му, която продължаваше да се държи така, сякаш е тръгнала на пазар.
— От времето на кралица Виктория е, купих го от имението на граф Бют.
— Не, за друго те питах. Колко струва?
— Колкото платят — отвърна зет й вече при входната врата.
— Ако имаш нужда от помощ, на всяка цена ми кажи, чу ли, Корнилиъс.
— Много мило от твоя страна, Елизабет — отвърна той и отвори вратата.
Отпред се виждаше посредникът от агенцията за недвижими имоти, който забиваше в земята кол с табелата „ПРОДАВА СЕ“.
Подсмихна се — това бе единственото нещо тая сутрин, накарало снаха му да поспре.