Топла вълна на радостно удовлетворение ме обля от глава до пети. Това бе най-хубавата похвала, която бях получавал през живота си. Казах:
— Понаучих се да отличавам хората от куклите. Благодарение на вас.
Той тихичко и многозначително се засмя:
— Щом е тъй, Теди, какви са хората, които стоят до вас в този момент? Ел Капитан, Червената сеньорита, кой още друг?
Не отговорих веднага. Погледът ми се плъзна върху изпитото, измъчено и вдъхновено лице на Ел Капитан, върху чипия нос на Дъг Касиди, върху усмихнато пушещата „червена сеньорита“. Да, какви са те? Глупци, луди, провокатори? Или някаква нова порода хора, непознати бойци на свободата, нравствени мутанти на бъдещето? Те също чакаха моя отговор.
— Трудно е да се определи, Агвила — отвърнах, и това бе вярно. — Но в някои отношения си приличате.
Това също беше вярно, особено що се отнася до Агвила и Ел Капитан. Макар и коренно различни по външност, характер и интелект, в тях имаше някои общи черти, което ги сродяваше: фанатизмът на пророците, желязната воля на родените водачи, човечността и жестокостта на обичащите…
— Защо ви прибраха? — попита Агвила.
— За да им устроя среща с вас.
— С каква цел?
— Съгласуване на обща стратегия и тактика в борбата срещу Мак Харис, Командора и Пакта.
— Съблазнителни цели. А ако не се съгласим на такава среща?
Представих си благородната осанка на Агвила, когато произнасяше тия думи.
Червената Олга издърпа слушалката от ръката ми и заговори, подсилвайки ония дрезгавини в гласа си:
— Агвила Бланка, амиго, не се тревожете за вашия приятел. Ние нямаме никакво намерение да го динамитизираме. Динамита ние пазим само за тираните… А за срещата вие ще се съгласите. Тогава впрочем и ще ви предадем Теодоро Искров. Жив, здрав и цял.
Едва ли можеше да има по-деликатен и недвусмислен намек за заплаха и шантаж от този. Представих си как Агвила се съветва с доктор Маяпан и с Анди. Виждах бащата да клати скептично глава, а Анди да шепти: „Защо да не разберем какво искат тия откачени терористи? Те също представляват едно обществено явление, а ние не бива да пренебрегваме нищо от този род, колкото и да не ни харесва. Освен това Теди е техен заложник. Нали чухте: ще ни го предадат, когато се срещнем с тях. Нима ще го оставим в ръцете им? Те са в състояние да го взривят“.
Топлият баритон пак прозвуча и пак с веселите нотки:
— Така да бъде, гуапа роха21… Теди, чувате ли ме?
Поех слушалката:
— Да, чувам ви.
— Теди, можете ли утре при изгрев-слънце да бъдете на шосето, онова, по което първият път, след раздялата с Ел Гранде, карахте джипа? Мисля, че се сещате.
— Да, разбира се — Шосето, по което карах джипа след раздялата с Ел Гранде в Тупаку, бе оня изровен път край рекичката, който водеше към Пуебло Ел Сол. — Къде по-точно?
— В горната му част. Безразлично на кой километър.
Попитах с поглед Ел Капитан. Той пък се обърна към Червената Олга. Тя кимна.
— О кей, Агвила — казах.
— Кой ще бъде с тебе?
Ел Капитан посочи с глава Червената Олга. Отговорих:
— Ла гуапа роха.
— Но без динамит! — засмя се Агвила.
— Тя е по-опасна и от сто тона динамит!
— Ще се справим! — каза той. — Енерганът е по-силен от динамита. До утре.
Изщракването на вилката прекъсна ехото от плясъка на вълните.
— Е, прекрасно! — каза Ел Капитан. — Благодаря ви, Искров. А сега е време да вечеряме. Вие, както разбирам, по вина на брат Касиди не сте успели да получите полагаемия ви се в самолета обяд. Олга, скъпа, разпореди се!
Докато вечеряхме, Червената Олга седеше до мен и сякаш излъчваше магнетични флуиди, които нито ми позволиха да се нахраня както трябва, нито да следя философските тиради на Ел Капитан за диктатурата, тероризма и страха в съвременното общество, нито по-късно да спя.
В три часа сутринта от кошмарната дрямка ме изтръгна Дъг Касиди.
Изминахме в пълен мрак пътя сред кактусите и се озовахме на площадката, където вече бръмчеше хеликоптерът.
Там чакаше и Червената Олга. Бе облечена в черен панталон и черен пуловер с везано двойно кръстче на гърдите, и двата плътно очертаващи съвършеното й тяло. Между белите си зъби стискаше златното цигаре. На небосвода горяха звездите и в тяхната мигаща светлина тя бе омайна като космоса — до задъхване.