Но не направих нито едното, нито другото.
— Добре — рече тя с мило примирение. — Подчинявам се на волята ви. Но само защото ви се доверявам… И защото сте ми безкрайно симпатичен…
Издуха цигарата, пъхна цигарето в дясното джобче на панталона си, взе таблетките и ги глътна заедно с чашка вода от манерката.
Сетне седна на сухата земя, облегна се на камъка и след минута заспа.
— Искров, помогнете ми — каза той — да я пренесем!
Когато обаче понечих да я хвана за раменете, той ме отстрани, даде ми предавателя, оръжието, манерката и сам я вдигна. Пристъпваше предпазливо, притискайки я към гордите си, впил напрегнатите си черни очи в неподвижното й лице.
Не ходи дълго — само десетина крачки, до плитката яма сред камънаците на върха. Там внимателно я положи на земята, пооправи разпиляната й коса, обърна се към мен:
— А сега и вие, Искров. Вие поне не се сърдете!
— Не се сърдя, Агвила. Така трябва да бъде. Твърде голям е залогът в играта, за да си позволим евтини сантименталности.
Глътнах хапчетата, пих. Водата беше газирана, „Ел Волкан“.
Главата ми се замая, клепачите ми натежаха. Седнах до лежащата Олга. Под мен нещо се раздвижи.
И преди ямата да се понесе надолу и преди светлината на деня да изчезне над мен, успях да зърна, или тъй само ми се стори, как Агвила се навежда над лежащата жена, опипва я от гърдите до краката и накрая плахо я целува по полуотворените й алени устни…
Сетне всичко стана тъмно.
Събудих се пръв. До мен Олга още спеше.
Намирахме се в една от складовите пещери на Ел Темпло. Бе почти празна, само в ъглите личаха няколко каси с енерган.
Агвила понаплиска лицето на Олга с вода. Тя отвори все още замаяните си очи, уплашено трепна, несъзнателно прокара ръка над джобовете на панталона си, скочи на крака. Агвила нежно хвана ръката й:
— Не се безпокойте, аз съм тук.
Тя потърка слепоочията, посреса косата си с пръсти:
— Сигурно изглеждам като кикимора — усмихна се тя. Удивително умееше да се владее. — Трябва да се пооправя малко, не бива да се показвам в такъв вид пред новите си приятели. Къде се намираме?
— Скоро ще бъдем където трябва — отговори уклончиво Агвила.
С привичен жест тя извади цигарето от джобчето. Агвила я спря:
— Тук не бива да се пуши.
Тя плъзна поглед върху касите.
— Ах, да, разбирам… — и прибра цигарето.
— Можете ли вече да вървите?
— Мисля, да… Вашето приспивателно е много странно. След събуждането то действува тонизиращо.
Агвила положи длан върху левия ъгъл на желязната порта. Тя се отвори. Поехме по познатия ми вече път под земята: през ниски тунели, кални поточета, смазващи сводове.
Край пирамидата ни чакаха доктор Маяпан и Анди. Стояха прави под стълбището, загледани студено в жената.
2. Бащата, синовете и жената
— Татко — каза Агвила, — това е Олга, пратеничка на Динамитеросите, наша съюзничка и… — поколеба се, но добави: — приятелка.
Доктор Маяпан прегърна най-напред мен, много сърдечно, по бащински, и едва тогава стисна нейната ръка. Анди пък ме тупна по рамото и това бе по-красноречиво от всяка дружеска ласка, а в Олга се втренчи с леко слисване — естествената реакция, която тя възбуждаше у всеки мъж.
— Сигурно сте много гладни — провикна се той, очевидно за да разсее намагнетизираната атмосфера, която тя донесе със себе си и за да прикрие собственото си смущение. — Приготвил съм толтекска императорска закуска: полента с масло. И натурално кафе!
— Бих желала да се поизмия — каза Олга.
— Веднага, сеньорита! Ще ви покажа вашата стая. Не е много изискана, но за съжаление тук дамски крак не е стъпвал никога.
Галантно й подаде ръка и я поведе към жилищните помещения край двора. След малко се върна сам. Четиримата влязохме в трапезарията. Тук евтината куртоазия, с която Анди бе посрещнал Олга, го напусна.
— Защо я доведе? — попита той рязко. За първи път се обръщаше към брат си с такъв агресивен, дори обиден тон.
— Защото нямам намерение да се разкарвам из Теоктан с камионетката — отвърна не по-малко рязко Агвила. — Жандармите на Командора шарят навсякъде.
— Горе имаме достатъчно скривалища.
— Нужно ли е да я развеждам из базите ни?
— А тук?
— Тук е най-сигурното ни убежище. Пък и взех всички мерки.
— Не става дума само за мерки и сигурност — възропта Анди. — Сега сме заети до гуша. Двайсет и две години сме чакали тия решителни часове и сме длъжни да съсредоточим цялото си внимание само върху тях. Не можем да бъдем нито охрана, нито бавачки на тази червенокоса фурия.