— И този повод трябва да бъде премахнат. Час по-скоро.
— Тоест? — попита Агвила задавено.
— Тоест, трябва да приемем предложението на Мак Харис и да спрем разпространението на енергана за неопределено време… докато Съюзническия флот се махне.
— Какво говориш, Анди! — произнесе тихо Агвила. — Да спрем борбата тъкмо сега, когато Мак Харис е вече на колене, когато е достатъчно още едно усилие от наша страна, за да допълзи той тук и да плати за всичките си престъпления?
— Това усилие е вече невъзможно — каза Анди.
— Защо?
— Защото присъствието на окупационните сили ще ни парализира. То вече ни парализира. Би ли се съгласил да продължиш операцията срещу Мак Харис, ако знаеш, че в отговор Съюзниците ще хвърлят ядрена бомба върху Америго Сити?
— Няма да посмеят!
— Ще посмеят! Не забравяй, че зад генералите стоят петролните и атомните концерни.
— Тъкмо затова ни е нужна помощта на Динамитеросите. Те могат да предотвратят едно подобно развитие на нещата.
Време бе да се намеся в спора.
— Агвила — казах, — бих искал да изразя едно мнение.
— Говори!
Съзнавах, че думите, които се канех да изрека, са в противоречие с всички установени представи за Динамитеросите, но не можех да се сдържам повече:
— На ваше място не бих очаквал твърде много от Динамитеросите.
— Защо? — попита Агвила, едва овладявайки раздразнението си.
— Защото… как да се изразя… имам впечатлението, че те са… меко казано, несериозни… политически неясни, идеологически объркани… Мисля, че Анди ще схване мисълта ми по-точно…
— Защото е марксист, нали? — засмя се без ирония Агвила.
Не отвърнах на заядливата забележка и продължих:
— Динамитеросите са една смесица от анархизъм, нихилизъм, индивидуализъм и не зная още какво, всичко потопено в лъжерелигиозен, мистичен сос. Пък и не са твърде стабилни нравствено… въпреки готовността си да умрат по заповед на своите водачи… Впрочем тъкмо в това и съзирам тяхната основна слабост. Тези хора, имам предвид редовите Динамитероси, нямат реакциите на нормални хора, те не разсъждават като нас. Те са… мм… автомати, послушни роботи, които могат да бъдат хвърлени както срещу Съюзниците, така и срещу демонстриращи работници… Защо убиха председателя на синдиката на моряците? Защо взривяват безразборно редакции и кораби?… Те са… много от тях поне… алкохолизирани, наркотизирани… Те са по-скоро една фанатизирана и фашизирана религиозна секта, отколкото боен политически, революционен отряд. Вижте емблемата им: двоен кръст — двойна смърт… Те са… всички те са под хипнозата на Ел Капитан и на Червената Олга, които, както изглежда, са единствените силни хора там… и дори само на Червената Олга, тъй като Ел Капитан е почти свършен… Не бих се учудил дори, ако се окаже, че са манипулирани от някоя чужда секретна служба.
— Твърде далече отивате, Теди — каза Агвила.
— А нима историята не ни поднесе достатъчно такива примери? Спомнете си убийството на председателя на…
В този момент на вратата се почука и влезе тя.
Разкошна. С освежено от банята и изкусния грим лице, с навита над челото влажна още алена коса, с пристегнат около бюста черен пуловер и очертания над лявата гръд двоен кръст. И с господарска усмивка на стръвната си уста.
— Извинете за закъснението — рече тя с най-дълбокия си и пленителен алт. — Но една жена, била тя даже терористка, няма право да се яви пред четирима джентълмени във вид на вещица… Добър ден, сеньори!
Агвила я посрещна, предложи й стол… Тъкмо говорех за хипнотичната сила на тази жена: тя стоеше пред него като царкиня, раздаваща ласка на своя шут. Настръхнах, готов бях да направя нещо непоправимо… Но Анди, усетил очевидно моето настроение, побърза да се провикне:
— Още секунда търпение и ще видите каква полента съм сготвил!
И изтича към кухнята.
Полентата наистина беше първокласна и гостенката си поиска добавка, от което готвачът бе особено поласкан. Доктор Маяпан обаче не се докосна до нея, мълчаливо наблюдавайки шетнята на синовете си и веселото бърборене на Олга.
Той се обади, едва когато Анди сервира кафето.
— Сеньорита, вие отвлякохте нашия приятел Теодоро Искров с единствената цел да се свържете с нас…
— Така е — каза тя. — И ви го върнах жив и здрав… С божията помощ.
— Вие също сте вече тук. Бихме желали да узнаем какви са вашите изискания към нас.
— О, никакви изисквания нямаме! — засмя се тя. — Само предложения. Или, с божията помощ, даже молби… Това кафе е чудесно. Ние на базата не пием такова кафе, макар че за нас не е проблем да проникнем в складовете на Ъперите… Нямате ли под ръка телевизор? Или радио? Събитията се развиват с такава шеметна бързина, че ние не бива да ги изпускаме нито за миг от вниманието си, от тях зависи и формата, и насоката на моята молба… Ще позволите ли да изпуша една цигара? Благодаря, никой ли друг не пуши тук? О, да, сеньор Искров, заповядайте!… Иначе бих се стеснявала да бъда единственият пушач тук…