— Нещо нередно? — попита Олга загрижено.
— Не, обратно — отвърна Анди. Но устните му продължаваха да треперят.
Малко по-късно видях през прозореца двамата братя да яхнат конете и да препускат по посока на Бялата стена. С автомати през рамо.
Педро Коломбо изчезна някъде в джунглата.
Доктор Маяпан се затвори в радиокабината.
Аз останах. Като охрана. И като бавачка на червенокосата гуапа.
Беше пладне.
Агвила и Анди се върнаха привечер.
С Мак Харис.
3. Среща след двайсет и две години
Междувременно, както ми бе заръчал Анди, аз разведох Червената Олга из Ел Темпло. Признавам — без особено удоволствие. Разгледахме двореца, влязохме във вътрешността на пирамидата, показах й древните барелефи, скулптурите по стените, украшенията. В библиотеката се спряхме и пред урната с йероглифите.
— А къде са съкровищата, за които спомена милият малък брат Алехандро? — попита тя.
— Видяхте ги — забележителни произведения на древното изкуство.
— Друго си представях аз: скъпоценности, злато, сребро…
— Такива съкровища тук няма. Преди да напуснат тия места, нашите праотци са прибрали всичко ценно и са го отнесли със себе си. Аз подробно обясних това на пресконференцията в Америго Сити.
— Не ви повярвах тогава. Взех думите ви за ловка маневра… А може би все пак има злато насам? Заровено дълбоко в подземия или скътано на езерни дъна? Доколкото ми е известно, така са правили другаде… То би било от голяма полза за нашето движение… — Тя извади от джобчето цигарето. — Аз, представете си, не питая особена слабост към златото… освен към това цигаре… Подарък от Ел Капитан.
— Тук злато няма — повторих аз. — Впрочем тук е открито много по-скъпоценно съкровище от всякакво злато.
— Енергана? — Тя весело вдигна вежди.
— Енергана!
Тя прокара дългите си, с маникюр пръсти по издълбаните върху вазата йероглифи.
— Това ли е прословутата поема, за която разказахте на пресконференцията?
— Това е.
— И за какво точно пее тя?
— Не зная.
— Ох, братко! Вие също не ми се доверявате. Това не е хубаво, не! И с какво впрочем съм заслужила тази ваша неприязън? Защото, признайте си, вие не ме обичате, и това ме засяга… А жените искат да бъдат обичани… — И ме дари с най-прелъстителната си усмивка.
Тя беше права. Не й се доверявах, не я обичах, изпитвах дори неприязън към нея. И колкото повече я опознавах, толкова повече в мен се надигаше враждебност към нейното безпощадно красиво лице, към свирепите й устни, към възбуждащия й смях. Непоносим ми беше равнодушният тон, с който произнасяше думите „жива торпила“; отблъскваше ме студенината в зелените й очи, когато разглеждаше издълбаните върху камъка рисунки как изтръгват сърце от гърдите на жив човек: дразнеше ме начинът, по който милваше златното цигаре и бръщолевеше: „Не са търсили добре… Аз съм уверена, че тук има злато. Защото енерганът си е енерган, а златото — злато. То е вечно.“ И си мислех, че след завръщането на двамата братя, ще споделя с тях смущаващите ме съждения и ще предложа тя да бъде веднага изпратена при своите, и Агвила да бъде освободен от опасната хипноза на нейното присъствие. Тежко и тъмно предчувствие притискаше сърцето ми, предчувствие за непоправима, предстояща беда, свързана с тази червенокоса фурия.
Едва дочаках завръщането на братята. Чух конски тропот, изтичах навън.
И видях сцената, заради която си заслужаваше отново да преживея всичките си досегашни мъки и премеждия.
От пътечката зад храстите най-напред изскочи Анди. С едната ръка държеше поводите, с другата автомат. След него се появиха Мак Харис и Дъг Касиди — и двамата на един кон. Мак Харис бе привързан към седлото, Дъг Касиди го придържаше отзад.
Следваше ги Ел Гранде, моят приятел от ресторанта „Ел Волкан“.
Последен бе Агвила, също с автомат в десницата.
Отвързаха Мак Харис, свалиха го на земята. Той стоеше скован, слаб като скелет, с увиснали като торби дрехи, с мътно и неподвижно стъклено око, безразличен към всичко.
— Насам! — каза Анди, като посочи входа под арката.
Мак Харис не мърдаше.
— Върви! — изръмжа Дъг Касиди и го бутна. Мак Харис политна напред и тръгна, влачейки крака по тревата.
Мина покрай нас, смачкан, окалян до коленете, вонящ — бе газил в блатата. Не ме поздрави. Може би не ме позна?
След него мина Дъг Касиди. Както винаги носеше синята си италианска папионка. Намигна ми:
— Ало, амиго! Ето че пак се срещаме!… Само че… — Той се приближи и прошепна в ухото ми: — Само че ми задигнаха подкрепителното. Безобразие, нали? Приспаха ме и го задигнаха от джоба ми. Сухари ли са тия тук? Да знаех, че ще ме сполети такава беда, нямаше да се заловя с операцията, ха-ха!…