Тогава чух гласа й.
Отначало ми се стори, че звучи само в полузадрямалото ми съзнание, но скоро го долових по-ясен, напълно реален. Идваше откъм двора, дълбок, женствен, малко дрезгав, трептящ от нега. Той шептеше:
— Удивително е, Агвила, че такъв умен и силен мъж като вас се е съгласил да прекара толкова години като отшелник, далеч от света, от радостта, от хората… далече от любовта. Та вие пропиляхте вашата младост…
— Не мисля тъй — отвърна също шепнешком топлият баритон на Агвила. — През тия години аз живях, и то много интензивно. Аз имах борбата, имах голямата цел… Освен това съществуваше и клетвата и тя ме задържаше тук.
— Ах, никаква клетва не може да принуди човек да се жертвува за нещо, което е отдавна минало, бих казала дори — за чиста фикция.
— А вие, Олга, вие не се ли жертвувате за вашите идеали? При това с динамит на пояса?
— Моят случай е съвсем друг… — отвърна тя и в гласа й имаше нотки на тъга, бих се заклел в това. — Аз се боря за настоящето, за твърде конкретни цели, които удовлетворяват моята жажда за справедливост… мм… например за свалянето на деспотите.
— Аз също не понасям деспотите.
— Тогава… — тя се засмя, — тогава трябва да ви привлечем в нашето братство… сега, когато вие тук постигнахте вече вашата цел.
— Да — рече той, — постигнахме я.
— А по-нататък?
— По-нататък? Наистина, не зная… Ще трябва да се живее по някакъв начин.
— Да се живее… Без омраза? Без стремежи за мъст? Без нова цел?
— Навярно ще ми бъде трудно. Цели двайсет и две години аз живях и работих с една-единствена перспектива, без отклонения наляво и надясно. Двайсет и две години не правих нищо друго освен… освен енергана. А сега ми предстои работа, много работа. Сега, когато разполагаме с цялото богатство на „Албатрос“, ние трябва да възродим Кампо Верде и Теоктан, да изгоним Стайфли от района, да превърнем отново старите пущинаци в градини… Кампо Верде отново да стане Рая на Земята… Да, много работа ще има… — Той млъкна, замислен, после подхвана: — Знаете ли, Олга, веднъж Искров ме запита какъв бих искал да стана, ако не бях почнал като химик. Казах „художник или кинооператор“. Това беше шега, но повярвайте ми, действително, ако имам възможност, още утре бих захвърлил химията, Гърмящия прах, енергана, бих се заловил за някоя скромна професия, бих станал например… земеделец като моя дядо, бих се върнал във възкръсналия Кампо Верде, бих отглеждал какао, царевица и цветя…
— Сам?
— Защо сам? Бих се оженил, бих имал деца. Вече не съм съвсем млад…
— Щастлива ще е жената, която ти би избрал за своя другарка.
Мълчание. Виждах зелените й очи, които го обливаха с хипнотични светлини. Джунглата се изпълваше с паяжините на евтината, сладникава сантименталност, но той не я усещаше…
— Олга — произнесе той.
— Да? — отвърна тя.
Пак мълчание. Чувах туптенето на неговото сърце.
— Олга, може би ще се намери едно място и за тебе в Кампо Верде? В една бяла къща със зелени врати и прозорци и водна помпа на двора?
— Като в твоя филм?
— Да… Колкото и да е смешно, тази къща с една красива и любяща жена в нея остана за мен цел, по-висша от повалянето на „Албатрос“, тя е моя мечта.
Тя тъжно се засмя и, сигурен съм, тъгата беше искрена.
— Късно е вече за мен, Агвила.
— Защо мислиш тъй?
— Защото няма да ми позволят.
— Кой може да ти попречи?
— Ония там: Камандора, Княза, Съюзниците… Забравяш, че съм Червената Олга, че също съм дала клетва за вярност… Докато те не изчезнат от лицето на земята, за мен нормален човешки живот няма… и не може да има.
— Ще се справим и с тях. Ние сме вече съюзници, нали? А енерганът е мощен. По-мощен от вашия динамит или каквото още имате там. Ще се справим!
— Мило момче си ти… — прошепна тя. — Защо не те срещнах по-рано?…
Задъхано дишане. Целуваха се…
— Добре ли ти е? — промълви тя.
— Да… — отвърна той, — защото си с мен.
Пак дълга, дълга тишина, изпълнена с копнеж.
— … Ти никога ли не си любил?… Никога?… Ела, ела!
Птиците пееха, луната пръскаше сребро над зелената гора, цветята упоително ухаеха, Агвила Бланка — Белия Орел, последният вожд на толтеките, откриваше любовта на жената.
— Обичам те… — мълвеше той и в тия думи се криеше цялата нежност на хилядолетията.
— Аз също… глупчо… — отвръщаше тя и си представях как трепка мило с клепачи и покрива с червената си коса неговото лице. — Аз също…
Но аз не й вярвах, не й вярвах!… А може би наистина ревнувах?
Забръмча самолет.