— Търсят… — зашептя тя. — Не спират. Търсят нас.
— Не нас… Ясимиенто търсят те.
— Ясимиенто?… Ах, да, находището от поемата. Днес Искров ми показа урната. Какво изящество.
— Поемата е по-изящна.
— Кажи я!
— Не бива!
— Кажи я, моля ти се!
Това бе молба, по-силна от заповед, на която мъжете не могат да устоят.
Обзе ме желание да скоча от леглото и да изкрещя през отворения прозорец към притихналия свят:
— Недей, Агвила! Недей! Недей!
Но не направих това, не го направих, защото имах чувството, че сънувам. И защото сам горях от желание да чуя поемата.
— Тъй да е… — долетя пак шепотът на Агвила. — Все едно, тайните са вече излишни, до няколко дни Ясимиенто ще бъде оповестено на целия свят… Чуй, скъпа! — И тихичко изрецитира:
Луната спря на небето. Птиците мълчаха. Джунглата затаено слушаше.
— Чудесно — промълви Олга. — Чудесно!
— Уви, това е само лош, буквален превод. Оригиналът е много по-хубав.
— Да… „Аз съм там — зарит под Ел Волкан — при извора на синия поток…“ — повтори напевно тя. — И какво? Вие сте отишли зад камъка висок и сте открили Ясимиенто?
— Точно тъй. Навлязохме под земята, направихме хиляда двеста двайсет и две крачки и се натъкнахме на Гърмящия прах.
— „Пробуди ме и ме вземи“! Невероятно!
— Нищо невероятно. Наистина, Гърмящия прах е рядко срещано образование, но все пак природна реалност, каквато съществува и другаде край вулканични области. Казано по химически, върху процесите на образуване и натрупване на въглеводороди в земната кора огромно влияние оказва вулканичната дейност. Химичните реакции за образуване на въглеводороди се ускоряват стократно, ако върху тях действуват топлинни фактори и вибрационни процеси — с други думи, топлината от вътрешността на земята, изхвърлена от вулканите, и земетресенията.
— Нищо не разбирам от въглеводороди. В училище имах само двойки по химия.
Той се засмя. Представих си трите му трапчинки:
— Не е толкова сложно. Ясимиенто на Гърмящия прах може да бъде открито почти навсякъде в близост до действуващи вулкани.
— Бих искала да го видя това ваше прословуто Ясимиенто.
Тя изрече това спонтанно, с цялото нежно и наивно любопитство, на което е способна една жена.
Исках да извикам: „Агвила, недей!“, но той попита:
— Умееш ли да яздиш кон?
— Мисля, да.
— Ела.
След няколко минути тропотът на два коня потъна в гъстия листак на джунглата.
Във възбуденото си въображение виждах как те се провират сред лианите, които опасваха Ел Темпло, как нагазват в синия поток, достигат камъка висок и влизат в нощта на земята… И не почиват хиляда двеста двайсет и две крачки, и светват с фенера, опират до черната дупка с вагонетката. И Олга се навежда над черното брашно, опипва го, помирисва го и се смее със своя дълбок, тъмен алт, от който мъжете полудяват, и рецитира:
Заспах.
Събуди ме леко бръмчене.
Навън бе вече светло.
Бръмченето, напомнящо звука на далечен, одрезгавял орган, проникваше през дебелите зидове и предизвикваше дразнещо звънтене на прозорците.
Отекнаха бързи стъпки, тропане на врати, възбудени гласове.
Облякох се набързо, втурнах се към радиокабината. Вътре вече бяха Анди, Педро Доминго. Пред вратата се суетеше Дъг Касиди, все още замаян от снощното пиене. Без да питам, в кабината се промуших и аз.
— Какво става? Какъв е този шум?
— Тревога — отвърна Анди лаконично.
— Тоест — как тревога? — възкликнах безсмислено, като си спомних снощната любовна сцена под прозорците ми. — Къде е Агвила?
— Сигурно на романтична разходка с най-прекрасната от всички Олги — язвително хвърли той и веднага включи мониторите.
По Бялата стена всичко беше напълно спокойно.
В лабораторията, в шахтата на подемника и в складовете също нямаше нищо обезпокоително. Никакво движение, никакъв шум.
Но петият екран, онзи, който наблюдаваше черната дупка на Ясимиенто, пулсираше. Педро засили звука: бе оглушителен писък.
— Предавател! — прошепна той и започна да рови с обектива из всички ъгълчета на галерията.