Бях готов да съобщя за среднощната екскурзия на Агвила и Олга, когато радиофонът рязко иззвъня. Анди вдигна слушалката. От усилвателя дойде един болезнен и задъхан вик, вик на човек, който се боричка отчаяно за своя живот?
— Ало, Ел Темпло? Ел Темпло?
— Ел Темпло — отвърна Анди. — Кой е насреща?
— Тук Ел Капитан… — Викът преминаваше в писклив, изпълнен с ужас крясък. — Внимание! Олга е провокатор!… Чувате ли ме? Командо Седем откри в секретните архиви на Конквиста… Чувате ли ме? Червената Олга е агент на Командора!… Заповядвам на брат Касиди да я екзеку…
Гърмеж. Крясъкът се превърна в хъркане, но през него все пак чухме:
— … Те са тук… Каси…
Още един гърмеж. Хъркането се задави в гъргоренето на смъртта.
— Ало! — завика Анди. — Ало! Капитане!… Ало!
Но отсреща идваше само тишина.
През отворената врата в кабината нахлу Дъг Касиди. Бе окончателно изтрезнял.
— Чух — каза той. — Чух!… Отдавна я дебна аз тази уличница, но сега вече ще й видя сметката! Дайте ми динамит!
Динамит не му дадоха, защото тук динамит нямаше, пък и отвън долетя конско цвилене, после гърленият смях на Олга. След малко тя се появи на двора, следвана от Агвила. Той беше въплъщение на щастието.
Дъг понечи да изтича навън, Анди го задържа:
— Почакай! Да разберем първо какво е направила.
На петия екран писъкът не утихваше, обективът продължаваше да пълзи по неравните стени на черната галерия, сред изпаренията, покрай вагонетката, върху релсите. Внезапно спря над един тънък, продълговат, жълт предмет. Педро увеличи. Сред Гърмящия прах на древните толтеки лежеше златното цигаре… Писъкът стана непоносим.
— Това е — рече Анди. — Какви глупци сме, боже мой!… Трябва да се махне оттам! Веднага! Докато не са го засекли от самолетите…
— Отивам! — каза Педро и грабна автомата.
Излизайки, връхлетя на Олга, не й обърна внимание, скочи на един от конете и се понесе към джунглата, на запад, там, където зарит под Ел Волкан, лежеше прахът, който гърми…
5. Самоубийците23
Оттук нататък събитията се развиха с такава главоломна динамика и вихрена калейдоскопичност, че не успях да доловя нито тяхната последователност, нито техните подробности. В паметта ми са останали само отделни фрагменти от действителността като кратки, озарени от светкавици в тъмна нощ сцени.
Най-напред от изток, навярно откъм Бялата стена, летейки ниско над джунглата, се появи грамаден хеликоптер. И като наближи арката, от него се изсипаха парашутисти. Всички в черните блузи на Динамитеросите и с кръстосаните на гърдите торби. Бяха десетки.
Някой пъхна в ръката ми автомат. Хукнах навън.
Там беше вече Ел Гранде и стреляше по плавно падащите над дърветата хора. Един експлодира във въздуха и подпали парашутите на още двама. Те сякаш се стопиха под лазурното небе. Ел Гранде продължаваше да отправя към парашутистите дълги дъгообразни откоси. Експлодира още един. Останалите потънаха сред лианите със заплетени в клоните парашути. Но от хеликоптера скачаха други…
После над входа на Ел Темпло проблесна тънка и по-ярка от слънцето мълния. Тя ужили хеликоптера, той се заклати под витлата си и избухна, пръскайки около себе си пламтящи късове метал, които като огнен дъжд обляха дърветата и ги подпалиха. Още три експлозии разтърсиха земята.
От пламъците се измъкваха хора в черни блузи их тичаха към нас. Вдигнах автомата, стрелях. Те тичаха. Пак стрелях. Те държаха малки странни апарати с къси антени: детектори. Към първия се втурна Ел Гранде, все тъй с разкопчано яке. Оня се опита да го избегне, не успя и падна в прегръдката на гиганта. Миг след това те се превърнаха в огнен гейзер, който издълба дълбока яма в земята. Засегнат от взрива, вторият Динамитеро също експлодира.
Живите торпили действуваха. Самоубийците бодро се отправяха към ада.
Зърнах Агвила. Стоеше някъде встрани, обгърнал със закриляща десница Олга, стъписан, неспособен да предприеме каквото и да било друго.
Отнякъде изскочи Дъг Касиди. Държеше обсидиановия нож. Изтича до тях, изтръгна Олга от ръцете на Агвила, изкрещя нещо в лицето й, тя изпищя и побягна. Той се втурна подире й. Секунда-две Агвила стоя неподвижен, невярващ, сетне и той се устреми подир Дъг. Но беше късно. Чипоносият янки, нюйоркски учител по испански, пияница и Динамитеро стигна жената, изкрещя „С божията помощ!“, повали я на тревата и с яростен замах заби оръжието в гърдите на онази, която наричаха Червената Олга, заби го точно върху двойния кръст, там, където беше сърцето.
Такъв беше законът на Динамитеросите.