Агвила спря до тях смаян, гледайки ту мъртвата гуапа, ту обсидиановия нож, от който капеше нейната кръв. Нададе див вопъл, сграбчи Дъг за шията и впи пръсти в нея. Брат Касиди не трепна, не изпъшка, не вдигна ножа. Строполи се до своята бивша посестрима, отправил малките си неподвижни очи в синьото небе, питайки се навярно, преди да издъхне, защо е било всичко това…
Появи се доктор Маяпан, стар, побелял, мъчително накуцващ. Добра се до сина си, хвана го под мишница с немощните си ръце и го повлече към двора.
А живите торпили напредваха, бяха на петдесетина крачки от нас. Трима от тях ни подминаха, и тримата с детектори, и тримата с кръстосани торби на гърдите… Отиваха на запад, нататък, където златното цигаре издаваше предателския си писък. Щеше ли Педро Коломбо да го накара да млъкне, преди да са стигнали там?
Но той не беше там. Той се връщаше, пришпорвайки коня до кръв. Бе чул взривовете и идваше да умре с другите… Видя горящата джунгла, черните фигури с торби на гърдите, които се носеха срещу него, не спря, връхлетя върху тях, стреляйки с автомата. Двама се превърнаха в огнен смерч, той заедно с тях. Третият остана невредим и се загуби зад дърветата.
Останалите живи Динамитероси вече достигаха до Ел Темпло. Стрелях. Един избухна. Аз ли го умъртвих? Джунглата пламтеше, превръщаше се в огнен ад.
— Теди! — чух вик зад себе си. — Теди, изтегляй се!
Беше Анди. Опитах се да побягна, препънах се, паднах, някой ме вдигна и безмилостно издърпа. Преди да се промъкна под арката, успях да зърна как една от торпилите се блъсна — както там, при Ел Капитан — в склада за чували… Усетил ли бе нещо Мак Харис, преди да бъде разнищен от взрива?
Анди се спря пред отворената врата на радиокабината и пусна два откоса към апаратите. Петте екрана се пръснаха. Ел Темпло ослепя и оглуша.
Отстъпихме към библиотеката.
Там, сред купищата книги, седеше Агвила, обронил глава на гърди, безмълвен, безразличен към всичко. До него доктор Маяпан му шептеше някакви думи. Без да им обърне внимание, Анди издърпа от рафтовете десетина книги и ръкописи и ги напъха в една торба. Отвън експлозиите не стихваха и разтърсваха руините на Ел Темпло.
— Да вървим! — каза той.
Вдигна брат си, аз помогнах на стария жрец да се изправи.
Тръгнахме.
Мъчителен бе този последен мой рейс към лабораторията. По-мъчителен от онзи първи ден на моето пребиваване тук, когато крачех с пълен чувал гърмящ прах на гръб. Старецът едва се движеше, отпуснат на раменете ми. Той трудно се провираше през ниските коридори, спираше се, задъхан от изтощение.
Зад нас крачеха двамата братя. Агвила стенеше.
В подземията се търкаляше грохотът на експлозиите. Ел Темпло се рушеше. Това, което не бяха успели да свършат три хиляди години, сега го извършваха шепа самоубийци с двоен кръст на гърдите… С божията помощ!…
Опряхме до металната порта. Анди вдигна десницата си и я положи върху левия ъгъл. Влязохме.
Лабораторията тънеше в мрак: генераторът беше изкаран от строя. Анди светна с фенера, отиде право към пулта за управление, прибра купчината тетрадки — протоколите на доктор Доминго Маяпан и доктор Бруно Зингер, съдържащи формулата на енергана, и също ги пъхна в торбата.
Гърмежите наближаваха.
— Елате! — каза кратко Анди. — Нямаме повече работа тук.
Изстреля още един откос върху компютъра и пулта, изтича към ъгъла, дръпна някаква преграда. Зад нея се откри малък подемник.
— Качвайте се!
Подчиних се. Не можех да не се подчиня. Анди не беше вече момчето, което фантазираше за прекрасното бъдеше на човечеството и се боричкаше с брат си, а ръководител, който знаеше какво иска и как да го постигне.
Над нас дългата шахта се губеше в мрака.
— Няма ток — казах.
— Ще движим с ръце — отвърна той.
Едва сега забелязах желязната ръчка. Двамата я завъртяхме.
Бавно запълзяхме нагоре.
6. Гневът на татко Ел Волкан
Колко време трая това безкрайно изкачване?… Въртяхме желязната ръчка, подемникът леко скърцаше, докосвайки грапавините на каменната стена, над нас бе тъмнина, чувах нервното дишане на стария жрец, хълцането на Агвила, биенето на собственото си сърце…
И въртях, въртях, въртях… До загубване на съзнанието.
Лек тласък. Спряхме.
Отдолу долетя глуха експлозия.
Анди пое дълбоко дъх:
— Вдигни ръце! — каза той.
Вдигнах ръце. Напипах нещо като метален капак.
— Премествай наляво!
Преместих наляво. Ослепи ме остър слънчев лъч. Върху главата ми се изсипа суха пръст.
— Излизайте! — заповяда Анди. — Бързо!
Излязохме.
Бяхме на повърхността на земята, къде точно, не можех да видя, тъй като ярката дневна светлина все още премрежваше очите ми.