Бащата сърдито промърмори:
— Така… Това е добре… А сега искам да видя Кампо Верде. Дайте мокри кърпи!
Мокрите кърпи не помагаха и старецът поемаше отровния Стайфли с все по-големи усилия.
Далеч зад нас Ел Волкан продължаваше да изригва реки от лава и да умъртвява, за кой ли път вече, Теоктан и Тупаку.
Отсреща, в мътилката на Стайфли, се показа Кампо Верде, призрачен, невероятен.
Познавах го като цветуща градина — от филма на Агвила.
Видях го като опустошена развалина преди няколко седмици, когато минах оттук на път за Америго Сити.
Сега отново бе пред мен, но сега представляваше изровени гробища, в които някогашните домове бяха гробниците, а останките от петролните кули — ковчези на мъртъвците. Булдозери, скрепери и багери бяха копали, ровили и хапали земята, сонди бяха пробивали дупки в нея, бургии бяха разкъртвали всяко мазе: Мак Харис беше търсил тук пътя към Ел Темпло!
— Спри… — едва издъха старият жрец. — Тук…
Анди спря. Бяхме точно пред къщата с градинката и помпата за вода. От тях бяха останали само една срутена стена и един ръждясал и смачкан метален цилиндър.
— Свалете ме — промълви Доминго Маяпан.
Свалихме го, положихме го на пясъка пред развалините. Агвила извади манерката с вода, но бащата отказа:
— Излишно е, сине… Аз… нали виждаш… аз оставам тук… при майка ти…
С мъка изтръгваше всяка дума от устата си, не му достигаше въздух. Впрочем въздух тук нямаше. Имаше само Стайфли.
Земята бе престанала да се тресе, наоколо бе мълчание. Мълчанието на гробниците.
Той обърна глава към мен. Устните му бяха посинели.
— Сеньор Искров… — едва изрече той, — извинявайте, че… ви въвлякох в тази… битка… Тя беше само наша…
— Тя стана и моя, доктор Маяпан — отвърнах и в гърдите ми се надигаше ридание.
На лицето му се появи усмивка:
— Тогава… е… доволен съм… — Той вдигна десница и с привичен жест оправи малките си очила, тия, с телените рамки, сетне погледна синовете си. С треперещи пръсти хвана ръцете им, дръпна ги към напразно търсещите кислород гърди.
— Агвила… Алехандро… мили мои момчета… Знайте, битката не е свършена… ние повалихме Мак Харис… но само него… И това е… това е грешката ни… голямата ни грешка… Мак Харис не е сам. По света има… толкова много като него… — Вдъхна отровния Стайфли, продължи: — А енерганът е сила… сила… Той може да повали и другите… Стига да не се бием сами… Потърсете Моралес… Потърсете и…
Спазъм сгърчи тялото му. От гърлото му излезе стон.
С ожесточено движение Агвила смъкна маската си и покри с нея устата му. Внезапният кислороден поток подейства като удар. Старецът трепна, изпружи тяло, почти се изправи, вдъхна дълбоко и за последен път и извика: „Ева, идвам…“ и падна назад, неподвижен. Завинаги.
Наоколо останките от петролните кули стърчаха сред сиво-жълтия Стайфли като предупреждение от вчерашния ден.
Погребахме доктор Доминго Маяпан, моя нежен малък жрец.
Погребахме го в ямата пред бившия му дом. До неговата Ева.
7. Поема
Агвила, който след изригването на Ел Волкан, се беше посъвзел, отново изпадна в дълбока криза и докато Анди извеждаше джипа от Кампо Верде, той безутешно ридаеше, забравил дори да сложи маската.
Навлизахме във все по-отровени райони — наближавахме крайбрежието. Анди избягваше големите артерии и предпочиташе да се движи по изоставени пътища, които бяха почти пусти. Тук-таме отминавахме разрушени и обезлюдени от земетресението селища. Тук-таме срещахме бродещи бегълци.
Привечер, когато въпреки мощните фарове на джипа, видимостта спадна до десетина метра, ние се отбихме към един от пустинните терени край пътя. Анди загаси светлините и извади изпод акумулатора на колата метална кутия. Беше радиофон. Видях номера, който набира: 77 77 22. На слушалката веднага прозвуча тихичък глас:
— Тук „Енерган компани“…
— Хайме, ти ли си?… Тук Алехандро… тук Алехандро… Да, с Агвила. И още един приятел… Живи сме, нали ни чуваш!… Остави, няма време за приказки сега. Ще ти разкажа всичко като се видим. Как си?
— Всичко е о кей.
— Къде си?
— На база шестнайсет.
— Добре. Идваме. Приготви се за път. Край!
Анди прибра радиофона при акумулатора и включи приемника. За първи път правеше това, откакто напуснахме Теоктан. Часът беше шест. Шпикерът съобщаваше:
— Опустошенията са по-големи от когато и да било досега. Лавата и пепелта опожаряват и заливат огромни площи. Жертвите сред населението са значителни, макар че до този момент точна информация за тях няма. Счита се, че без подслон са останали най-малко триста хиляди души.