А големият брат, последният вожд на толтекското племе, се впускаше в мъчителни години на вътрешно преустройство и на велик творчески труд. Защото енерганът не беше загубен.
Анди ме тупна по рамото:
— Е, Теди, довиждане! Желая ти успех!
— Аз оставам с тебе — казах.
— А, не, амиго! Ти също тръгваш. Във Веспучия място за тебе няма… поне засега… Пък и заради паметта на татко. Ти си длъжен да допишеш своята повест. Докрай. За да знае целият свят кой беше доктор Доминго Маяпан…
— … И кои — Белия Орел и Алехандро Маяпан — добавих аз, победен.
Той се засмя:
— Тъй да бъде! Умирам да попадна в книга. Но внимавай да не ме преукрасиш много. Аз съм ужасно отрицателен образ.
И грозно се озъби. Но грозен не стана.
Прегърнахме се.
После заджапах във водата и се покатерих на борда на корабчето. Поех торбата с книгите и тетрадките, изтеглих без усилие и Агвила. Не, аз също, аз също не бях старият Теди Искров, който едва пълзеше по пътеката на Бялата стена. Старият Теди Искров беше потънал в миналото.
На брега остана Анди.
— Готови ли сме? — попита Хайме.
— Давай! — отвърна глухо Агвила.
Моторът забумтя. Стайфли погълна звуците му. Беше онова бумтене, което чувах по радиофон номер 77 77 22.
Изскърца верига — Хайме вдигаше котвата.
Корабчето потрепера и тръгна.
Анди беше там, отсреща, стъпил на влажния пясък, на брега на поробена Веспучия, сред Стайфли, прав, спокоен, господар на своята съдба.
Компасът пред Хайме сочеше изток-североизток — посока Острова.