Выбрать главу

— Толкова по-добре. Тъкмо да се приготвим за път.

Но децата бяха вече станали. Притворили едва-едва вратата към спалнята, за да не изпуснат последните глътки кислород от своята стаичка, те плахо надничаха към прозореца, зад който бушуваше огънят и трещяха пожарогасителите бомби. Такава весела гледка нямаха всеки ден.

Избутах ги назад.

— Хайде, деца, обличайте се, тръгваме!

— Към Снежния връх, да? — попита големият. Беше дванайсетгодишен, а изглеждаше на осем, толкова бе слаб и блед. Впрочем неговите връстници нямаха по-добър вид от него…

— Към Снежния връх! — усмихнах се бодро. — На три хиляди метра височина! Цели три километра! Почти до слънцето.

— И ще дишаме колкото си искаме? — продължи той с широко отворени очи. Този диалог се водеше всеки ден от месеци насам: все пак една почивка на Снежния връх бе събитие.

— И ще дишате колкото си искате. От сутрин до вечер и от вечер до сутрин, непрекъснато, без маски и без О-мер1!

— А сняг? Сняг ще има ли там? — обади се малкият. Бе на пет, но като че бе по-нормално развит от брат си: навярно по-лесно се приспособяваше към Стайфли. Кой знае, може би се създаваше вече някакъв Стайфли-мутант, годен да диша отровни газове вместо въздух? Нали на остров Бикини години след атомните опити растат странни, уродливи цветя, които не се плашат от смъртоносните радиации?

— И сняг ще има — казах. — Повече от метър. И бял, бял! Като захарен памук…

Знаеха какво е захарен памук. Веднъж похарчих цял сребърен долар, за да им купя едно кълбо от десет грама. Рядко срещан деликатес…

— … И ще правите снежни човечета, и ще се пързаляте, и ще се замервате със снежни топки. Цели петнайсет дни!

— Ураааа! — завикаха двамата и се запремятаха върху леглото.

Но усилията от премятанията бързо ги изтощиха и те мирясаха, задъхани, бледи. Сърцето ми се сви; тези деца дори не можеха да си позволят абсолютно законното право да бъдат палави. Те бяха родени и израснали в Америго Сити, бяха дишали само Стайфли и не знаеха какво е планински поток, чист дъжд и бял сняг. Може би и затова ги обичах толкова много…

Над рафинерията експлодираха бензиновите резервоари, прозорците трептяха от прииждащите нови и нови хеликоптери, по улиците профучаваха полицейски камионетки.

В кухнята Клара приготвяше закуската: хляб, този път истински, от ръж и овес, но намазан със синтмасло — оскъдната дажба маргарин бе отдавна изядена… И още: синткафе, от най-доброто, донесла го бе Клара от завода. За децата — чай от горски билки, ония, които бяхме брали с Клара по-миналата година, когато прекарахме три блажени дни под Скалистия масив. Те бяха загубили свежестта си, но какво от това, нали бяха истински!

Отвън долетяха пушечни изстрели. И крясъци. И болезнени стенания… Голямото преследване на хора, любимото занимание на Командора, почваше.

— Побързайте, деца! — провикнах се аз. — Ще изпуснем влака.

Куфарите бяха вече готови. Заредих детските маски с нови кислородни патрони и ги нахлузих върху лицата на момчетата. Не забравих да закача пред гърдите им медальончетата с номерата — иначе трудно ще откриеш собствените си деца сред множеството.

— Готови ли сте? — извиках, сякаш се обръщах към бегачи на старт.

— Готови! — отвърнаха децата.

Застанах пред вратата и вдигнах ръка: така почваше редовната ни всекидневна и, уви, много сериозна игра.

— … Три… две… едно… Нула!

Отворих. Те изтичаха навън и аз бързо треснах вратата зад тях.

Върнах се в кухнята. Проверих дали прозорците са добре затворени (излишна грижа — те винаги бяха добре затворени), после затегнах здраво крана на водата за пиене: всяка капка струваше цент. Затворих плътно и чешмата на водата за миене. Впрочем водомерите сочеха мизерни цифри — отдавна вече не се миехме с вода, а се разтривахме с някакви миризливи дезинфекционни течности, производство на Синтарома2, горещо препоръчвани от телевизионната мадам Ермоза. Изключих и електричеството. Накрая завъртях докрай крана на кислородопровода. Над него О-метър бележеше най-слабата консумация от месеци насам: 23 долара. При добри времена, когато все още работех, стрелката му достигаше до 120. Тогава буквално се тъпчехме с кислород. Сега обаче в джоба си имах само още 17 долара…

Когато приключих с всички тия манипулации, напоих кърпата си в разтвор от сода бикарбонат и излязох на улицата.

И веднага като с юмрук по лицето ме удари Стайфли — онзи тежък, горчив и тръпчиво-вонящ смог, плътна смесица от серен двуокис, оловни аерозоли, сероводороди, феноли, въглеродни окиси, алдехиди, хлорирани въглеводороди и какви ли не още газове, изпарения, химикали и гадости — всички толкова добре известни и на хлапетата в Америго Сити. Притиснах към носа мократа кърпа и тръгнах подир Клара и децата, като с механичен жест извадих от пощенската кутия плика. Обикновен син плик с обикновена марка и напечатан на обикновена пишеща машина адрес…

вернуться

1

Кислородомер. С буквата О в ръкописа се означава кислородът, който се добавя към въздуха за дишане. — Б.ред.

вернуться

2

Синтетични аромати.