Бе пликът, който сложи началото на цялата невероятна история, пликът, който обърка моя живот и причини толкова чудовищни полети и падения на моето мизерно отечество…
Не го отворих веднага, а разсеяно го пъхнах в джоба, повече зает с усилията да се отдалечим от това небезопасно място. Около нас в мъглата като привидения се носеха хора, някъде зад ъгъла профучаваха тежки полицейски коли, пламъците озаряваха Рио Анчо, тъпо гърмяха пушки.
Повлякох децата към близката станция на метрото, в чиито тунели въздухът поради силните течения бе малко по-чист и където, надявах се, можехме да хванем бързо нужния ни влак за централната гара.
Ала очевидно не само аз мислех за метрото, защото, когато наближихме станцията, стълбището й се оказа задръстено до последното стъпало. Продължихме до следващата станция. Но куфарите бяха тежки, Стайфли ставаше все по-гъст и по-наситен с прииждащите откъм рафинерията облаци дим, и аз едва влачех крака, усещайки как болката в тила ме пронизва чак до мозъка на гръбначния ми стълб.
Затова пък момчетата, освежени от кислородните маски, припкаха до мен. Тук-таме и други деца подтичваха към метрото, може би и те бяха от групите за Снежния връх — не можеше да се познае, тъй като лицата им бяха закрити от изпъкналите грозни гумени хоботи и от големите застъклени отвори пред очите, които придаваха на външността им марсиански вид.
Клара също бързо крачеше напред: в такива случаи жените винаги са по-издръжливи от мъжете. Впрочем нея навярно я поддържаше и приятната мисъл, че след час ще бъде на работното си място в доста чистите и окислородени помещения на „Вита-Синтетика“ — най-голямата фирма за производство на белтъчини от нефт.
Край нас преминаваха пъшкащи велосипедисти, мотоциклетисти, автомобили. Повечето минувачи обаче бяха пешеходци, които упорито държаха пред устата си кърпи, напоени със сода бикарбонат, одеколони и какви ли не още препарати, гръмотевично рекламирани от всички медии… От време на време с разкъсващ нервите вой минаваха линейките, които прибираха труповете на свършилите стайфлитозни. Те лежаха по тротоарите или пред входовете, застинали в най-различни пози, но всички с еднакво отворена за последна глътка въздух уста.
Встрани, покрай сградите стояха безкрайни редици автомобили, всички покрити с дебел слой мътноръждива корица, която Стайфли щедро полагаше върху всеки квадратен сантиметър площ на Америго Сити. Много от тези коли отдавна вече не бяха мърдали от принудителния си паркинг, сред тях беше и моят форд. Само Ъперите и свързаните с тях слоеве на населението можеха да си позволят лукса да купуват свръхскъпия бензин. А сега, след новата акция на Динамитеросите, цената му сигурно щеше да отскочи още по-нагоре…
На стотина метра пред нас се замержеляха мътните светлини на метрото. Но аз не издържах повече. Стайфли ме душеше, дробовете ми се издуваха и в подсъзнанието ми се надигаше противното видение на палача с бесилото… Още няколко крачки и ще падна, и ще загубя съзнание, и ако не свърша веднага и не се вкаменя като ония пред входовете, ще ме откарат в някой стайфлитозен център, където ще ми дадат няколко милосърдни капки кислород и ще тикнат в устата ми таблетка форсалин… А може и да не ми дадат нищо, както правят с хиляди други, които загиват със задръстени дробове…
— Зле ли ти е? — дойде до мен от много далеч шепотът на Клара. — Трябваше да си сложиш маската…
Маската? Отлично! Но за маската са нужни кислородни патрони, а за кислородните патрони са нужни сребърници…
Но не казах нищо, нямах сили за това, само сгънах колене и паднах ничком. Не загубих съзнание, или поне тъй ми се стори, защото усетих как Клара ме повдигна и с помощта на децата ме дотътри до най-близката О-будка. С мъка ме натика вътре, затвори вратата, откачи респиратора и покри плътно устата ми с него. Сетне извади от чантата си сребърна монета и я пъхна в отверстието на автомата — една процедура, която бе изпълнявала много пъти както с мен, така с децата и със себе си и която извършваха всекидневно хиляди хора в Америго Сити. В същия миг животът нахлу в дробовете ми блажен, свеж, безумно сладък, този желан кислород, чийто вкус бях почти забравил…
Колко трая това, секунди или часове, не помня, макар че отлично зная колко време О-автоматът работи за един сребърен долар: три минути. После механизмът щракна и шуртенето на кислородния поток престана. Аз се изправих, болката в тила бе попреминала, коленете ме държаха.