Тъй като нямах никакво желание да се забърквам в криминални следствия, веднага се върнах в стаята си и поръчах по телефона да ми донесат закуската горе.
След минута дойде келнерът — оня гигант, чийто смокинг не можеше да се закопчае. Носеше поднос с натурално кафе, съблазнителни кифли със сирене, масло, бутилка шумяща вода „Ел Волкан“… Каза любезно „добро утро“, пожела ми добър апетит и си излезе с доброжелателна усмивка.
Добър или лош апетит — веднага седнах да ям. Знаех ли кога пак ще имам случай да получа такова пиршество?
И погледът ми попадна на кутийката зад кафеничето, която отначало взех за пакетче захар. Едва не извиках от изненада: бе от онези малки цигарени кутийки с емблемата на белия орел!
Отворих я. Най-отгоре беше пъхнато едно сгънато на четири и изписано с ръкопечатни букви тънко листче:
„На площада на фонтаните чака джип ТЕ 151 А. Пътувайте из Теоктан. Търсете ръкописи. Купувайте бензин. Унищожете това. М.“
Под листчето лежеше един ключ — ключът на джипа, а под него бяха зърната — над хиляда. За цял тон гориво.
Бях толкова развълнуван, че дори не удостоих с внимание кифлите със сирене, с които добрият келнер-гигант се бе погрижил да ме нагости. Значи жрецът не ме е забравил! Значи той много точно знае къде съм и какво правя!… Накъсах на парченца листчето, пуснах го в тоалетната и без повече да се бавя, се махнах.
И даже не се сбогувах с чипоносия Дъг Касиди и с неговата морскосиня папийонка.
Една неучтивост, която щеше да ми струва скъпо.
Най-напред се отбих в една книжарница, където се снабдих с карта на областта Тупаку. Теоктан се наричаше районът, който се простираше по южните склонове на Скалистия масив, чак до подножието на Ел Волкан — огромно пространство, прорязано от червените линии на второстепенни пътища и осеяно с черните кръгчета на пуеблосите. От гледна точка на търговията с антични предмети районът Теоктан беше най-непривлекателен. Той беше и най-изостаналият в сравнение с районите западно от скалистия масив и около самия вулкан. Но това навярно не играеше никаква роля в моята мисия.
Веднага след това се отправих към площада на фонтаните. На ъгъла, сред десетки други коли, беше паркиран джип ТЕ 151 А — мощен, катерачески, върху предната седалка лежеше газова маска, от най-модерните — марка „Нефертити“, защото на вид беше по-малко отвратителна от другите. Влязох в колата, нахлузих маската и поех към планината. Подир мен нямаше никой.
Отначало пътят водеше през равнината — тъжно поле, в което пухтяха помпите на петролните кладенци. Тук все още имаше някакво движение. Когато обаче шосето се стесни и навлезе в дефилето, криволичейки покрай малка река, оживлението рязко спадна. Само от време на време се разминавах с цистерни, които возеха вода от планинските извори за специализираните магазини в Тупаку. Най-после свалих маската: бях на хиляда и петстотин метра над морското равнище — средното ниво на Стайфли за тази година.
Подкарах по-бавно, задишах по-свободно. Встрани и отпред гледката беше безутешна. Поддържаното някога шосе сега беше осеяно с ями, камънак и свлачища. Вдясно се виеше дълбокото и тясно корито на реката, което не бе нищо друго освен низ от безброй мръсни каналчета, дупки и локви, пълни с мазна и кална вода.
От другата страна на реката и вляво се извисяваха сивкави скали, подкопани от пороищата, а над тях, впили с отчаянието на умиращия корени в каменните цепнатини, все още растяха някакви подобия на дървета, без зеленина и без плод. Сякаш оттук бе минал огнен смерч.
Първият признак на населено място се появи едва на сто и двайсетия километър: малка, прогнила дървена табелка ПУЕБЛО ЕЛ СОЛ — село „Слънце“. Бях на 1800 метра височина. Въздухът бе сравнително чист и дори грееше слабичко слънце, но пейзажът си оставаше същият — камънак, посивели горички, ръждива земя. И никакви следи от електропроводи или съобщителни линии.
Показа се и самото село: купчина от двайсетина измазани с кал колиби, разположени от двете страни на рекичката. В мътните локви шляпаха голи деца и две кокалести кучета. Пред колибите седяха парцаливи старци и пушеха царевичак. Жени надничаха през окадените прозорци.
Магазинът беше в самия център на пуеблото. Пред входа бе изправен огромен манекен, облечен в церемониалното облекло на древен индиански вожд — наметка от ягуарова кожа, везан набедреник, пъстри пера на главата и дълго копие в ръка.
Спрях. Към колата веднага изтичаха дечурлигата, викайки:
— Долар, сеньор, долар! Имаме хубави глинени плочки!
Съдържателят на магазина излезе и ги разгони, а към мен отправи най-любезната си покана: