Предаването от рафинерията свърши. Започна десетминутката на мадам ТВ Ермоза: какви синтаромати да употребяваме в различните часове на деня, за да прогоним вонята на Стайфли… Допих водата си и едва тогава извадих плика от джоба. Обикновения, синия, надписан на машина… Отворих го. Вътре имаше едно тънко листче, също изписано на машина. Такива писма получавах често — бяха отговорите на моите обяви за продажба на стари книги и ръкописи. В онова, щастливо време, когато още бях прочут репортьор на „Утринна заря“, аз притежавах една от най-богатите колекции от такива старини. Сега ги разпродавах. За кислород. Този път обаче под листа нямаше никакъв подпис, никакъв телефонен номер, никакъв адрес. А текстът се състоеше само от няколко реда и гласеше:
ДВАЙСЕТ И ВТОРА УЛИЦА, НОМЕР СЕДЕМ, РАЗПРОДАВА БЕНЗИН.
КОЛИЧЕСТВО НЕОГРАНИЧЕНО. ЦЕНИ ДОСТЪПНИ. НАЙ-КЪСНО ДО 2 АВГУСТ, 18 ЧАСА!
Недоверчиво се усмихнах. Пак някаква мистификация на религиозна секта или рекламен трик за привличане на клиенти за нова, лъскава синтстока, или дявол знае още какво… Евтин бензин отдавна нямаше никъде. И ако наистина на Двайсет и втора улица разпродават някакъв бензин, то това ще да е в най-добрия случай контрабанда. Работниците често измъкваха от заводите всевъзможни продукти, които продаваха с намаление на свои близки и познати.
Платих трите си долара, потопих (безплатно) кърпата си в съдчето със содов разтвор и излязох.
И тръгнах към Двайсет и втора улица.
Не зная защо. Може би защото все още бях журналист и журналистическото ми любопитство не бе напълно угаснало… Или чисто и просто защото нямаше какво друго да правя.
Тъй или иначе — отидох.
Може би не трябваше да отивам. Тогава може би нещата щяха да вземат друг обрат… Кой знае…
Но аз отидох.
3. Бензинът от двайсет и втора улица
Двайсет и втора улица се намираше недалеч от дома ми и бе известна с магазинчетата си за стар порцелан. Беше тясна, неприветлива, притисната между големите авениди край пристанището. В тоя час на деня тя бе почти пуста. Магазинчетата се отваряха чак привечер, когато малцината туристи прииждаха откъм хотелите с маски на лицата и банкноти в джобовете.
Номер 7 бе една много стара сграда с олющена от дългогодишните усилия на Стайфли мазилка. Долу имаше два магазина за антикварен порцелан, и двата затворени. Встрани няколко стъпала водеха към едно смазано от етажите приземно дюкянче без фирма. Погледнах през мръсната витрина: вътре светеше крушка, а зад тезгяха седеше старец с очила с телени рамки и четеше дебела книга.
Влязох. Над мен издрънча звънче. Старецът вдигна глава, затвори книгата, като акуратно отбеляза страницата с голямо бяло, навярно орлово перо, и се изправи. Тогава забелязах, че е слаб и попрегърбен от годините.
Дюкянчето бе по-скоро павилион за синттютюн, по рафтовете имаше само кутии за цигари и цели колекции от лули и цигарета. От бензин нямаше и помен: нито шише, нито туба, нито дори капсули за запалки. Нищо. Даже и миризма на бензин не се усещаше, а тя трудно се скрива.
Старецът имаше остри бръчки на скулестото си лице, червена лента на челото и леко дръпнати внимателни и умни черни очи. Очевидно бе индио. Хвърлих поглед към корицата на книгата. Бе „Наука и магия у древните маи“.
— Какво ще обича сеньор? — попита той.
Показах плика с писмото:
— Тук има една обява… Но май съм сбъркал. Търся номер седем.
— Да, сеньор — прекъсна ме той, — сеньорът не е сбъркал, номер седем е тук.
— Но… — колебливо подхванах аз, — в писмото пише, че на номер седем продават бензин.
— Така е, сеньор — отвърна много любезно старецът. — Точно така. Тук продаваме бензин. Много евтино и колкото сеньор пожелае.
— Тоест, как така, колкото пожелая? Тук не виждам нищо… Впрочем, може би в склада ви?
— А, не, сеньор, не! Ние не се нуждаем от никакви складове. Само тук.