Събудиха ме глухи ритмични удари, сякаш наблизо работеше мотор. Отворих очи. Около мен нямаше палми. Лежах зад някакви храсти, през които прозираше светлина, излъчвана от електрическа крушка. Под нея се мержелееше ниска, покрита с лиани стена.
— Колко? — чу се вик.
— Седем седем и двайсет и две — отвърна Ел Гранде.
Този път откъм храстите се появиха двама индиоси с автомати през рамо.
— Закъсняхте! — каза единият и ми помогна да се изправя.
Защото бях буквално скован, със смешно разкрачени крака и превит напред гръбнак: сякаш току-що съм слязъл от коня. И пак си помислих за Джеймс Бонд, който умееше да язди даже тигри… Но не се засмях, а положих всички усилия да заема прилична поза, защото бях уверен, че сега, може би след секунди, ще срещна доктор Доминго Маяпан и, кой знае, Белия Орел.
Ел Гранде тръгна напред, аз го последвах. Мина под ниска каменна арка, пресече едно неосветено пространство, в дъното на което се издигаше нещо като основа на древна пирамида, насочи се към някакъв вход, отвори врата, спря се и ме пропусна напред.
Замижах, толкова силна беше светлината.
Моторът продължаваше да бумти с монотонна ритмичност.
Погледнах.
Пред мен стоеше той. Познах го веднага.
7. Белия Орел
Първото нещо, което се наби в съзнанието ми, бяха чифт очи. Неимоверно големи, заемащи едва ли не една трета от лицето, ненормално раздалечени, с форма на леко вдигнати встрани палмови листа, с черни, много черни зеници, които не се вместваха между клепачите, и с такава интензивна сила на излъчване, че аз неволно помислих за огъня на Ел Волкан.
Зная, че правя едно твърде приповдигнато-романтично описание на Белия Орел, но заклевам се, такъв беше той.
А може би, все още е…
Сега дори, когато нахвърлям тия редове, във въображението ми се появяват преди всичко тия две черни, напрегнати, горящи очи, които ме гледат, без да мигат, пронизвайки ме, четейки всичко в душата ми.
Над тия очи се извисяваше едно много високо полегато чело, което, заедно с леко извития нос, придаваше на профила му контур на птича глава. Косата му бе буйна, златисто руса лъвска грива, устните — силно очертани. Тялото му бе стройно и по-скоро тънко, с широки плещи, ръцете му — женствени, с изящни пръсти на арфистка. С една дума пред мен стоеше тридесетгодишен мъж, сглобен сякаш като оня Франкенщайн15 — от несиметрични части, всяка от които бе родена от различна расова група.
По-късно узнах, че бе точно така: в жилите му течеше индианска и англосаксонска кръв. Такива великолепни образци на човешката порода се срещаха нерядко във Веспучия и в повечето случаи бяха по-интересни от „чистокръвните“.
Цялата негова ярка външност странно контрастираше със семплите протрити джинси и с баскетболните кецове, които носеше, както и с шарената каубойска риза, чиито джобове бяха натъпкани с бележници и моливи.
— Добре дошли в Ел Темпло, сеньор Искров — поздрави ме той с оня топъл баритон, който познавах от телефонния ни разговор, и се усмихна с такава детска усмивка, че цялата суровост на лицето му се стопи. Останаха само три трапчинки: две на бузите и една, много дълбока, на брадичката. Подаде ми десница, бе суха и хладна. — Хареса ли ви пътешествието из Теоктан?
— Хареса не е най-подходящата дума — казах. — Беше едно много тъжно и потискащо пътешествие.
Към него се приближи един слаб възрастен мъж — доктор Доминго Маяпан. Не го забелязах при влизането си, както и не забелязах момъка, който също стоеше встрани. Жрецът прегърна Белия Орел през кръста и се засмя:
— Е, сеньор Искров, как ви се струва моят първороден син? Белия Орел?
— Татко! — прошепна с укор първородният син.
— Виждате ли? Не обича да го наричат Орел, макар че така се полага по нашите закони. Сега той е вождът на племето ни. А майка му му викаше гальовно Монти.
— Монтесума? — възкликнах неволно аз, представяйки си образа на древния император. Сигурно така е изглеждал той.
— А, не! — засмя се пак доктор Маяпан. — Никакъв Монтесума. Майка му не искаше и да чуе за това име. Струваше й се твърде претенциозно. Монти е Монтегю и докато живееше в щатите, пълното му име беше Монтегю Робинзон. Там Маяпан някак си не върви… Робинзон е фамилното име на Ева, жена ми, вечна й памет… По образование Монти е химик.
После той се обърна към другия момък и с не по-малко нежен жест го погали по главата и леко го тикна напред.
— А това, сеньор Искров, е малкият ми син, Алехандро… Алехандро Маяпан си беше на Острова, Алехандро Маяпан е и тук… Запомнете това име, един ден то ще бъде името на най-великия криптограф на света.
15
Герой на едноименния роман на Мери Годуин и на редица фантастични филми — изкуствен човек.