— Но аз не го зная този ваш разказ.
— Никой не го знае до край… включително и ние. Макар че бихме искали да бъде такъв, какъвто сме го замислили.
— Аз не зная нищо и за вашите замисли… Мога само да се досещам за някои неща.
— Ще ги научите. Затова впрочем и ви извикахме тук, за да обсъдим по-нататъшния ход на вашето участие… Защото вие, сеньор Искров, сте наш съюзник…
— Сеньор Бял Орел… — прекъснах го аз.
— Приятелите ми викат Агвила Бланка16. Или само Агвила — прекъсна ме той на свой ред. — А ние сме вече приятели, нали?
Кимнах, макар че ми беше трудно да наричам този невероятен мъж с интимното Агвила.
— А аз — обади се бодро Алехандро, — аз съм Анди, запомнете. И сме на ти. Бива ли?
— В такъв случай — казах, — аз също съм само Теди.
Той вдигна чашата с царевичното питие и се чукна с мен:
— Тъй да е, амиго! И за цял живот!
Пресушихме чашите. И винаги след това Анди ми викаше Теди и ми говореше на ти. Само не и Белия Орел: до последния момент почти той бе с мен на дистанцираното „вие“ и ме наричаше Искров. Никога не ме допусна близо до сърцето си. Фанатична гордост ли бе това, или момчешка стеснителност, не можах да узная. И ако той е все още жив и прочете някой ден тия ми редове, нека знае, че го обичах…
Аз подхванах прекъснатата си мисъл:
— Говорите за мен като ваш съюзник. Но какъв съюзник мога да ви бъда аз, когато моите деца са в ръцете на Командора? Жена ми също… И всяка постъпка от моя страна, която би била повече или по-малко в ущърб на интересите на Мак Харис, би била гибелна за тях.
— Зная — каза Агвила. — Ще се постарая да не пострадат.
— Не зная как бихте постигнали това.
— Имам начини…
— Не познавате Мак Харис!
— Аз ли не познавам Мак Харис? — засмя се по детски той и веднага заприлича на баща си. — Никой не познава Мак Харис по-добре от мен… макар че съм го виждал само няколко пъти и то преди много години. А вие все пак ни разкажете всичко, всичко!
Мислено се върнах в Конквиста: Мак Харис седи срещу мен и ме гледа с безжизненото си око и повелително произнася: „Сега вие ще ни разкажете всичко, което се е случило с вас от оня втори август!“ И още: „… Ние трябва да унищожим тази Надежда още в самия й зародиш, преди да е проникнала в съзнанието на хората…“ И ето сега аз се намирах в утробата на Надеждата, а нейният господар, наречен Белия Орел, искаше от мен отчет за „всичко, всичко“.
— Ще ни разкажете всичко: и за това как сте открили нашия радиофонен номер, и как е бил убит моят стар учител доктор Зингер. Брат ми не е имал възможността да го познава, нито пък да се срещне и с Мак Харис. Той беше твърде малък, когато… Но, говорете, сеньор Искров, моля ви.
Каза „моля ви“, но черните очи ме пронизваха и аз започнах веднага. Говорих дълго, до два часа след полунощ, въпреки умората от спускането по Бялата стена, от дългия марш през джунглата и безкрайната езда през мочурищата.
Доктор Маяпан и Агвила ме слушаха мълчаливо, но Анди, нетърпелив и импулсивен, не се стесняваше да ме прекъсва, да ми задава въпроси. Той се интересуваше от общото състояние на политическия живот във Веспучия, от съотношението на силите между Мак Харис и Командора, между Командора и Ъперите. Интересуваше се от размаха на движението за чиста планета, от личността на професор Луис Моралес, от последната стачка на петролоработниците — въпроси, които на пръв поглед нямаха пряко отношение към проблема за енергана. Оказа се, че Анди е отлично запознат с положението в страната. Той правеше изненадващи изводи от факти, на които аз не бих обърнал особено внимание. Така например оценяваше стачката на петролоработниците като израз на объркаността им от появяването на енергана, от страха им да не бъдат изхвърлени на улицата и с това повтаряше аргументите на Мак Харис. И когато правеше тия изводи, той поглеждаше към баща си и брат си, сякаш да подчертае още веднъж една вече установена от него аксиома.
— Анди е надъхан с политика… на Острова… — каза по едно време Агвила не без раздразнение. — Той прекалено разчита на народа, а народът отива там, накъдето го водиш. Като историк Анди би трябвало най-добре да знае тази елементарна истина. След революцията от 1789 година френският народ, проливайки реки от кръв, тръгна да разнася новите идеи из Европа, а няколко години по-късно същият този народ хукна като стадо овце подир императора Наполеон да покорява Русия… А Хитлер, а германският народ, който се би до последния куршум в Берлин? Не, политиката е несериозна работа. Нека я оставим на Ел Капитан и Червената Олга.