Срещу кухнята, през една полуоткрехната врата съзрях и друга модерна инсталация, този път електронна. Три мощни радиофонни апарата, пет телевизионни монитора, два различни по размери и мощности предавателя, миникомпютър, уреди, чието предназначение не знаех, инструменти, радиочасти… Антените излизаха през прозореца и се губеха някъде горе, над дебелия покрив на сградата. Сред всички тия машини и прибори седеше Педро Коломбо, човъркаше нещо с отвертка и от време на време хвърляше поглед към екраните на мониторите. Той ме видя:
— Добро утро, сеньор, защо стоите, влезте! Добре ли спахте? Тук е малко шумно, нашият генераторен агрегат работи цяла нощ.
— Добро утро, Педро. Чудесно спах — отвърнах, но очите ми бяха привлечени от мониторите.
Петте екрана предаваха пет различни картини. Първата беше Бялата стена и криволичещата по нея пътечка, онази… Невидимият обектив ту пълзеше върху нея, дебнейки всяко камъче, всяка птичка, ту се отдалечаваше като обхващаше в общ план цялата гигантска скала.
Забелязал моята изненада, Педро завъртя бутона на звука и веднага до мен стигна воят на вятъра, който духаше там горе, и шумът от търкалящите се в пропастта камъни. Очевидно по пътеката не можеше да премине и мишле, без да бъде забелязано.
Вторият екран показваше модерна химическа лаборатория със съответните колби, тръби, рафтове с материали, съдове със сиво-зеленикаво вещество… Сред тях се мяркаше фигурата на слаб човек в бяла престилка.
Върху третия екран трептеше нещо като вертикална шахта, напомняща шахта на асансьор и нищо повече.
Четвъртата картина бе гигантски склад, претъпкан от горе до долу със сандъци.
Петият екран предаваше изображението на една черна дупка, тясна и дълбока, пълна с изпарения. Сред изпаренията личеше теснолинейка и върху нея неподвижна вагонетка. Когато Педро Коломбо засили звука, оттам дойде остро свистене, сякаш от казан под огромно налягане изскачаше пара.
— Видяхте ли през къде сте минали, сеньор? — забеляза усмихнат Педро Коломбо, като посочи първия екран.
— Виждам, виждам — казах. — И през цялото време съм бил на мушката ви… — Спомних си каква жалка картинка съм представлявал, когато едва пълзях по пътечката на канарата.
— Да, сеньор, през цялото време. Бяхте много храбър… Но и ние бяхме готови всеки момент да ви се притечем на помощ.
Не се осмелих да попитам, какво означават другите четири изображения, пък и той не каза нищо повече. Самият факт обаче, че ми позволи да надникна в тази кабина, която беше ни повече, ни по-малко свързочният център на Ел Темпло, говореше било за пълно доверие към мен, било, най-вероятно, за моята пълна неспособност да нанеса каквато и да било вреда тук. Върнах се в стаята си, макар че никой не ме спираше да изляза извън сградата.
След около час отново чух цвиленето на конете и веднага изскочих. Пак бяха трите коня с шестте чувала и пак се появиха Агвила и Анди и без да се бавят започнаха да разтоварват. Нарамих един чувал и аз…
Едва не ме смаза. Беше тежък, прекалено тежък за човек, прекарал двайсет години от живота си сред Стайфли и хранил се почти изключително със синтхрани. Чувалът беше пълен с някакво черно брашнено вещество. Енерган?
Олюлявайки се позорно, тръгнах подир двамата братя.
Те влязоха в прохода и продължиха нататък. Ходихме към петнайсет минути, но, приведен под товара, не можах да видя почти нищо от своя път. Минахме през дълги коридори, пресякохме полутъмни зали, изкачихме протрити каменни стъпала, на места едва не пълзяхме, за да се проврем през ниски отвори. Пък и никакво желание нямах да разглеждам каквото и да било. Единственото, което жадувах, бе час по-скоро да стигнем до целта на мъчителния поход.
После пред нас се изпречи плътна метална врата без брави и ключалки. Агвила положи длан върху левия й горен ъгъл, вратата безшумно се отвори. Силна светлина ме удари в очите. Влязох, оставих чувала на пода. И едва тогава погледнах.
Намирах се в лабораторията, онази от екрана на втория монитор. Но сега пред очите ми тя бе много по-внушителна и приличаше повече на миниатюрен химически завод. Освен системата от стъклени тръбопроводи, колби и огромни сфери, в които бълбукаха веселите разноцветни течности, в края на помещението бе издълбан басейн, в който кипеше черна каша. Сребристи палети размесваха кашата, над нея изскачаха и се пукаха мехури, а от един улей в нея се изсипваше черно като въглен брашнено вещество. Под високия таван тихо бръмчаха мощни вентилационни уредби, които изсмукваха отделящите се над басейна газове.