— Вижте какво — произнесох аз бавно и отчетливо, — аз говоря за бензин, сиреч за гориво за мотори с вътрешно горене, за автомобилен бензин, а не за бензин за запалки.
— Отлично ви разбирам, сеньор — каза усмихнато старчето и по усмивката и многознаещите очи схванах, че наистина ме разбира отлично. — Специален бензин за запалки ние не продаваме, ние продаваме изобщо бензин. Ако сеньор пожелае, нашият бензин става и за запалки. Той е подходящ още и за домашни нужди, за отопление, за почистване на дрехи, става и за всякакви двигатели с вътрешно горене, като например за генератори, за корабни мотори, за подводници, самолети, заводи, електроцентрали — с една дума за всичко, което се нуждае от енергия, за да се движи и произвежда. Затова и го наричаме „енерган“.
Втренчих се подозрително в старчето: подиграваше ли се то с мен, или не бе с всичкия си?… Схлупеното дюкянче, кутийките по рафтовете, герданите с цигарета, връзките с лули, дебелата книга на тезгяха със стърчащото бяло орлово перо в нея, старият индианец с червената лента на челото, тази претенциозна дума „енерган“ — всичко това ми приличаше на сцена от абсурдна пиеса.
— Добре — съгласих се аз накрая. — Нека е, както казвате вие, енерган. Кога мога да получа от него?
— Веднага.
— Къде?
— Тук.
— Аха… — Почесах се по тила. Но реших да вляза и аз в играта. — И колко мога да получа от него?
— Колкото сеньор пожелае. Бутилка, бидон, варел, цистерна…
Неволно се засмях: абсурдната пиеса ставаше фарс.
— Не ми трябва цистерна казах. — Нужни ми са само двайсетина литра, да се добера до Рио Алто. И колко го продавате този ваш универсален енерган, дето става за запалки, коли и самолети?
— Десет цента — отвърна кратко старчето.
— Варела? — попитах язвително.
— Литъра — увери ме сериозно старчето.
— Охо!
— Скъпо ли ви се вижда? — обезпокои се сериозно то. И се позамисли, втренчило изпитателен поглед в мен. Неочаквано попита: — Какво работи сеньор, ако мога да знам?
— Какво общо има цената на бензина ви с моята професия? — засмях се пак аз: не можех да бъда сериозен при такъв идиотски диалог. — Ако ви кажа, че съм журналист, по-евтино ли ще ми го дадете?
— Журналист? — възкликна старчето, явно извънредно доволно от моя отговор. — О, та това е чудесно, чудесно! И сигурно сеньор е голям журналист, то си личи веднага. Уверен съм, че дори съм чел статии от сеньор, аз обичам да чета вестници… Смея ли да попитам как е името на сеньор?
Моето име? Хм… Беше време, старче, и то не толкова отдавна, когато това име беше името на прочут репортьор, чиито репортажи се печатаха едва ли не в целия свят, и хората го сравняваха с оня бесен репортьор от преди войната3… Но много вода изтече оттогава под мостовете на Рио Анчо и сега този репортьор е едно безработно хроникьорче, което гони евтини новинки в полицейските участъци и в Сентръл Брейн, и няма центове за няколко литра бензин за колата си… Все пак отговорих:
— Казвам се Теодоро Искров.
Лицето на старчето засия:
— Теодоро Искров?… Да, разбира се! Теди Искров, който писа ония блестящи репортажи за въстанието на Огнена земя…
„И заради които го изгониха от работа“ — исках да добавя, но предпазливо замълчах. То обаче продължи още по-ентусиазирано:
— Каква приятна случайност! Теодоро Искров! Странно име за Веспучия…
— Нищо странно. Дядо ми навремето емигрира от Балканите.
— Аха!… Е, това е чудесно! Толкова съм щастлив, че ви срещам! Готов съм да ви отстъпя енергана за осем цента литъра.
Това старче ставаше все по-забавно. Осем цента! А в бензиностанциите бензинът струваше четири долара литъра!
— Добре — съгласих се аз великодушно, трогнат от неговото възхищение пред моите минали вестникарски подвизи. — Нека са осем цента. Но работата е там, че колата ми не е с мен и не мога да я докарам тук… хм… резервоарът й е напълно сух.
— Далече ли се намира тя? — попита старчето загрижено.
— През няколко улици.
— А, това не е проблем, сеньор Искров — То се наведе и извади изпод тезгяха една бутилка, най-обикновена, двулитрова, за синтвино, с коркова запушалка. Бе пълна с някаква светло зеленикава течност.
— Нека сеньор вземе това, ще му стигне, за да докара колата си тук, а сетне ще му дам още.
Значи ето каква била работата: бензин в бутилки. Защо е било нужно тогава писмото, па и магазинчето, този стар индианец, тайнственото слово „енерган“ и цялата тази дандания?… Впрочем, отговори на този въпрос имаше много, но най-вероятният бе, че тъй нареченият „енерган“ служи за първоначален тласък на някаква рекламна кампания от рода на ония, които се разгръщаха едва ли не всеки ден. И тъй — много шум за нищо. Леко разочарован, понечих да си платя шестнайсетте цента, но старчето ме спря: