Повече не каза нищо. Навън ни чакаха конете. Грабнахме по един чувал и ги понесохме към лабораторията, там, в храма на великия бог на толтеките, оня, който обичаше миризмата на човешка кръв.
10. Урок по психология
Вечерта отново седях в трапезарията заедно с доктор Маяпан, Агвила и Анди. С нас беше и Педро Коломбо.
Бях съсипан от умора. Никога през живота си не бях носил на гърба си такива товари като чувалите с Гърмящия прах. Анди ме утешаваше:
— Теди, това е полезно за хора на интелектуалния труд: изправя гръбнака. Като поработиш тук още седмица-две, така ще заякнеш, че няма да те познае собствената ти жена.
Да, жена ми, децата ми… Къде ли са те сега? Отдавна изтече петнадесетдневната ваканция на момчетата, отдавна трябваше да са си в къщи… Навярно са там, горе, в станцията на Сигурността. А Клара? Сигурно е обезумяла от тревога по тях… ако не са прибрали и нея.
— Уви, Анди — отговорих аз, — Херкулес да стана, като се върна в Америго Сити Стайфли бързо ще се справи с мен.
Заговорихме за Стайфли, този удушвач на човешкия род, и тогава аз им предадох искането на професор Луис Моралес, което те впрочем знаеха от официалното обръщение на Федерацията на Борците за чиста планета до Двайсет и втора улица. Разказах подробно за посещението на професора в дома ми, описах човека, почти буквално цитирах патетичното слово, което бе произнесъл в защита на загиващата планета и накрая, пазейки се да не изпадна в евтина сантименталност, извадих от джоба си сребърния долар и го оставих в средата на масата.
— Ето, това е символичният долар. Като цена на патента за производството на енергана… или лиценза за неговото разпространение.
Агвила го взе, завъртя го между пръстите си, меко се усмихна.
— Това е най-скъпоценната пара, която съм получавал през живота си, но, уви, не мога да я приема — и сложи монетата пред мен. — Приберете я и я върнете на професор Моралес. И му кажете, че му съчувствам, че бих желал да му помогна, но че поне засега не мога да изпълня искането му, дори да ми предложи всички съкровища на света, включително трънения венец от челото на божия син.
— Защо? — зададох аз въпроса, чийто отговор знаех твърде добре.
— Защото сега енерганът ми трябва за друго. Срещу нас стои Мак Харис, а не кой да е от либералните Ъпери. С него е и Командора. И армията. И за съжаление петролоработниците, които неизбежно ще се опълчат против нас, когато отново започнем…
Анди прояви раздразнение:
— Отново работниците!… Разбери, те могат да бъдат най-добрите ти съюзници…
— Засега обаче не са…
— Защото не знаят. Ако добре им обясниш какво искаш, уверен съм, ще бъдат на твоя страна… макар че и това не е пътят.
— А как ще им разясниш какво искаш? По радиото? По телевизията? Ще ни засекат за петнайсет минути.
— Нали тъкмо затова е тук сеньор Искров — обади се доктор Маяпан.
— Никой няма да му разреши да прави червена пропаганда. Пък и не зная дали и той самият би се съгласил на това.
Аз мълчах, позамаян от споровете, които се водеха около моята личност.
— Не за това извикахме тук Искров — каза Агвила. — Червената пропаганда да оставим на Червената Олга. Тя си знае работата. Искров е тук като наш рупор, като наш свидетел. Той трябва да продължи да изпълнява функциите, които му бяхме отредили още на втори август.
И тъй — аз бях „рупор“, бях „свидетел“, бях „изпълнител на функции“ — не много ласкави етикети за един журналист, който си е въобразил, че работи в полза на благородната кауза за спасяване на човечеството или най-малко за експлоатирането на собствена златна жилка… Какво пък — нека! Ако аз съм рупор на една възвишена идея, защо да не я възвестя на целия свят със своите изпитани вече средства? Тогава наистина ще стана апостол на Надеждата, онази, която Мак Харис търсеше да смаже.