— Кажете ми — попитах, — и моля, откровено, без да ме щадите. Случайно ли попаднахте на мен на втори август? С оня плик с рекламния фиш?
Тримата дружно се засмяха:
— А, не, сеньор Искров — отговори доктор Маяпан, — ние нищо не правим случайно. Ние се нуждаехме от човек като вас.
— Тоест?
— Тоест, на нас ни беше нужен човек, който да отговаря на точно определени изисквания. Той трябваше да бъде добър и честен, и първокласен журналист, и беден, и непременно без работа.
— Не ви разбирам.
Доктор Маяпан поизчисти малките стъкла на очилата си и отправи към мен веселите си лукави очи:
— Ще разберете. Добър човек ни трябваше, за да почувствува справедливостта на нашето дело. Честен — за да пише истината, а вие пишете истината. Ние прочетохме всички ваши трудове и научихме причината за вашето уволнение от редакцията — това беше решаващото… Трябваше ни първокласен журналист, а вие пратихте най-хубавите репортажи за въстанието на Огнена земя, изпълнени с нескрита симпатия към бунтовниците. Трябваше ни беден човек, за да бъде привлечен от миризмата на евтиния бензин, който се продаваше на Двайсет и втора улица… И накрая, трябваше ни безработен журналист — за да бъде поблазнен от възможността да напише сензационен репортаж за енергана. Ние знаехме, че напоследък вие сте се залавяли за какво ли не, само и само да изкарате някой и друг долар за вашето семейство.
Почесах се по тила, без да ме сърби:
— Вие сте били не само добри химици и криптолози, но и отлични психолози. А аз, глупакът, мислех, че действувам свободно, по своята велика свободна воля на Хомо Сапиенс.
— Не се сърдете, Искров! — каза Агвила. — Ние нямахме друг избор. Пък и не вярвам сега да съжалявате, че тогава сте… хм…
— Клъвнал въдицата! — допълних аз.
— Не! — протестира енергично той. — Ние не сме рибари, вие не сте шаран. Сега вие и ние служим на една кауза.
— Която все още не познавам напълно.
— Скоро ще се запознаете с всичко. Но преди това, Искров, довършете вашия снощен разказ за пребиваването си в Конквиста и за срещите си с Мак Харис. Искам да зная в какво точно се състои неговото предложение.
Не отговорих веднага. Опитах се колкото може по-ясно да формулирам сложния комплекс от мисли, които тогава Мак Харис бе изложил пред мен и които трябваше да предам на доктор Маяпан. Накрая обаче казах само това:
— Той очаква вие първи да направите своите предложения, доколкото вие сте тези, които първи са нанесли удара. Той иска да узнае вашите намерения спрямо него.
— Не се ли досеща? — попита Агвила.
— За какво?
— За Кампо Верде?
— Не зная. Не зная и за какво би могъл да се досеща. Даже когато, преди да умре, Бруно Зингер спомена Кампо Верде и го свърза с името на доктор Маяпан, Мак Харис не прояви никакво особено вълнение, нито изрече нещо необикновено…
— Той умее да се владее — каза доктор Маяпан.
— Не те е познал, татко! — забеляза Агвила.
— Възможно. Той не ме позна и тогава, когато се върнах от Далас и бях далеч по-млад. През онази нощ в Кампо Верде той едва ме зърна в полумрака, а бях на двайсет и девет, имах черна коса, нямах бръчки, не носех очила, пък и бях начернен със сажди…
— А и доктор Бруно Зингер мълча — казах. — Докрай.
Доктор Маяпан се изправи и вдигна чашата си:
— Амигос! Нека пием в памет на моя приятел и голям учен доктор Бруно Зингер. Той се жертвува за нас.
Когато пак седнахме, Агвила подхвана със своя безапелационен тон:
— А сега, Искров, какво конкретно иска от нас Мак Харис?
— Да ви купи — казах лаконично.
Тримата пак се засмяха дружно и пак станаха сплотеното семейство, което нищо не бе в състояние да разбие.
— Какво друго може да се очаква от него? — рече доктор Маяпан. — Той знае само да купува и продава.
— И предполагам не срещу един символичен долар — подхвърли Агвила.
— Сумата той предоставя на вас.
— Охо!
— Да, той ви праща празен чек, цифрата можете да попълните вие сами. Стига да не надхвърли половината от основния му капитал.
— Двайсет милиарда?
— Такова нещо.
Мълчание.
— И още нещо — продължих аз. — В случай, че имате възможност да произведете енерган в достатъчни количества в продължение на двайсет години, той ви предлага да му станете съдружници, като обещава през този период да върне вноската ви в двоен размер.
— Това не е лоша перспектива — потри ръце Анди. — Съдружници на „Албатрос“! Кой би помислил? Аз, макар и да съм враг на плутократите, не мога да устоя на такова съблазнително предложение. Ще стана буржоа, ще си купя абажури с перденца, ще си пусна корем, ще се оженя за скромно момиче от добро семейство, може за сестричето на Княза, ще заболея от бюргерова болест, ще ходя в неделя на църква и ще умра като благочестив християнин в санаториум под Снежния връх.