— Дядо ми се опитва да обясни на Мак Харис, че Кампо Верде се ползува с неприкосновеността на резерват и иска от него да прекрати пробиването на нови кладенци в селището.
Без преход откъм шосето се зададоха булдозери. С ням трясък, който сякаш разтърси залата, те се понесоха право към къщите. Затъпкваха цветните градини, поваляха плетищата, изкореняваха дърветата, втурваха се като танкове срещу крехките стени на сградите. Сгромоляса се и църквата с кръста… Индиосите стояха наоколо и гледаха, гледаха…
Край селището се бялнаха брезентови палатки с простряно пред тях пране, с огнища за готвене, с играещи деца по тревата.
Агвила каза:
— Близо година продължиха напразните усилия на племето ми да спре разрушаването на Кампо Верде. Дядо ми ходи в Америго Сити, срещна се с висши правителствени чиновници, получи писмени уверения, че пробиването на нови кладенци ще бъде спряно. Но никой не бе в състояние да спре Мак Харис, той бе железен човек. Нефтът бликаше навсякъде из Кампо Перде и „Албатрос“ ставаше все по-богат, все по-мощен и безпощаден. Хората ни бягаха от разрушените си домове, строяха временни лагери из равнината, но скоро напускаха и тях, за да търсят поминък в околните пуеблоси, които бяха пощадени от благодатта на нефта. Повечето от тях се насочваха да работят на кладенците. Остана и баща ми като обикновен механик.
Камерата показа отново къщата със зелените врати и прозорци. На двора седеше Великия Бял Орел и разговаряше с Доминго, облечен в дочения комбинезон на петролоработниците. Ева, умърлушена, отслабнала, но все тъй красива, хранеше Алехандро. Външната врата се отвори, влезе човек в униформа и връчи на Великия Бял Орел плик. Старецът отвори плика, прочете писмото и размаха юмруци.
Тук логичният филмов разказ бе прекъснат. На екрана се замятаха черни петна, парчета небе, люлеещи се дървета, движещи се накриво булдозери, някакви тичащи хора.
Агвила каза:
— Тук хората на Мак Харис ме забелязаха и ме подгониха. Искаха да ми вземат камерата, биха ме, но аз избягах и въпреки всичко успях да хвана още нещо.
Това „нещо“ бе сриването на къщата със зелените врати и прозорци. Макар някъде не на фокус и нестабилно, камерата снимаше булдозера, който сриваше стените, поваляше комините, изравняваше със земята маси, скринове, столове, заедно с кафезите и птичките в тях. Великия Бял Орел блъскаше с юмруци булдозера, сякаш можеше да го спре, крещеше нещо на шофьора, но шофьорът се хилеше и продължаваше разрушителната си работа. Великия Бял Орел успя да скочи до седалката, сграбчи шофьора и го смъкна на земята. Последва схватка, в борбата се намеси Доминго Маяпан, но дотичаха униформени мъже, които бързо се справиха с двамата непослушни индиоси. Доминго бе блъснат зад храстите, Великия Бял Орел остана да лежи сред повалените стени на своя дом… Зададе се Мак Харис. Бе разгневен. А като видя раздърпания шофьор и лежащия пред машината старец, освирепя. Покатери се в кабината на булдозера, седна, натисна педала, и мина върху Великия Бял Орел. После мина и върху останките от къщата със зелените врати и прозорци.
Агвила каза:
— Така загина моят дядо, Великия Бял Орел, последният вожд на последното самостоятелно племе… Ръцете ми, които държаха камерата, трепереха от ужас, но аз все пак заснех смъртта му… А по-късно, същата нощ…
Нощ. Червени пламъци озаряваха небето над Кампо Верде. Гореше един кладенец. Около него тичаха хора, други стреляха по тях с пушки и пистолети. Агвила каза:
— Беше тъмно и аз успях да заснема само това… Хората на Мак Харис стреляха по всеки, който се приближеше до пожара, и аз се уплаших. Но баща ми не се уплаши, той беше там, той подпали нефта. Там беше и Мак Харис, който с голи ръце се бореше с огъня. Там той остави дясната страна на своето лице, своите пръсти… На другата сутрин обаче не се уплаших и хванах почти всичко. Бях се скрил в един ров и те не ме забелязаха. И аз снимах, снимах, докато… Гледайте, Искров, гледайте внимателно и запомнете тия картини, когато отново седнете да разговаряте с Мак Харис.
Запомних тия картини:
Лагерът с белите палатки, огнищата пред тях и жените, които готвеха, и децата, които носеха вода… Отсреща, откъм опожарения кладенец, се задават никакви хора. Те са с окадени лица, обгорени комбинезони, някои с превръзки. Пред тях с люлееща се походка на матрос крачи Мак Харис. Главата му е в бинтове, личи само едното око. Превързани са гърдите му и дясната ръка до рамото. Но в лявата си ръка държи нож, от ония обсидианови ножове, които се продават в сувенирните магазини за спомен от древните времена — страшните обсидианови ножове, с които индианските жреци са пробождали жертвите си пред олтарите на своите кръвожадни богове… Всички останали носят кой пистолет, кой автоматична пушка, кой железен лост, кой кама. И вървят, без да спират, вървят към белите палатки. И когато са на десет крачки от тях, започват да стрелят. Стрелят хладнокръвно, с отмерено целене, а жените и децата, и старците край палатките крещят, бягат, падат, мятат се в конвулсии и кръвта им се плиска по тревата и белия брезент, върху огнищата, върху простряното пране, но ония продължават да стрелят и когато някое дете още стене, те се навеждат над него и прерязват гърлото му. И от една палатка излиза Ева, тя вижда убийците, разперва ръце пред входа, сякаш да запази някого вътре, и към нея се приближава Мак Харис, вдига лявата си ръка, забива обсидиановия нож в бялата гръд на най-красивата жена в света. И жената отваря уста, за да нададе своя предсмъртен вопъл, и пада по гръб, и Мак Харис се навежда над нея, с два кръстовидни удара разпаря онова, което е останало от гърдите, сетне бръква в кървавата бездна на живота…