— Запомних — казах през гумения хобот. Чувах пулса си да бие ускорено в слепоочието ми.
Агвила извади изпод седалката на камионетката моето кафяво плоско куфарче „Джеймс Бонд“, същото, което бях оставил в джипа преди да се спусна по Бялата стена, и го отвори. Вътре, освен вещите ми, имаше една стандартна кутия за шестнайсет милиметрова филмова лента и два плика — един бял и един син.
— В кутията — каза той — има копие от моя филм, този, който видяхте снощи. Трябва да намерите начин да го предадат на телевизията, за да го излъчат. А тия пликове съдържат две обръщения. Белия плик ще връчите на Мак Харис в случай, че при пристигането си изпаднете в затруднение. Той ще ви облекчи… за известно време поне. Синия се постарайте да предадете на вестникарите, той съдържа истината… И внимавайте да не изчезнат по пътя, трудно ще мога да ви пратя нови екземпляри.
Затворих куфарчето, притиснах го до гърдите си.
— А в случай, че се явят непредвидени обстоятелства? — попитах.
— Ще ми звъните. Моите хора също ще поддържат контакт с вас.
— Къде?
— Навсякъде. При Мак Харис дори. Ако е нужно, те сами ще ви потърсят. Впрочем вие ще бъдете подкрепен от много фактори… — Той се поусмихна замислено с трите си трапчинки — включително и от „Рур Атом“ и от шейховете от Персийския залив, а даже и от тексаските петролни магнати, уверен съм в това. Пред лицето на енергана те нямат друг изход.
Всичко това беше доста неопределено и дори проблематично, но тъй като Агвила не даде повече обяснения, аз не зададох нови въпроси. В едно обаче бях сигурен: Ел Темпло нямаше да ме изостави.
Два часа по-късно бяхме на гаричката, която на времето е обслужвала цистерните на „Албатрос“. Тя също беше запустяла, железният път полуръждясал — сега по него минаваше само един влак на ден. На мръсния перон чакаха няколко индиоси с торби на рамо.
Камбанката удари, а ние мълчахме: бяхме си казали всичко.
Когато локомотивът се зададе иззад скалите, Агвила стисна ръката ми:
— Няма да ви е леко, зная… — До последния момент ми говореше на „вие“. — Но, сигурен съм, ще издържите! И ще успеете!… Желая ви добър път!
— Благодаря — казах и хвърлих думите, които ме измъчваха толкова време вече. — Агвила, бих желал да ви попитам нещо, нещо, което няма нищо общо с нашите задачи, нещо, отнасящо се лично до вас.
— Питайте!
— Вие сте голям химик. Вие направихте велико откритие и рано или късно хората ще ви благодарят за него. Но вие подчинихте вашия живот, вашите стремления и накрая и вашето откритие на волята си за мъст. Вие станахте химик, защото баща ви е пожелал това, защото обстоятелствата са ви го наложили… А какъв бихте станали, ако Кампо Верде не съществуваше, ако всичко онова не беше се случило?
Агвила отговори веднага, без да се замисли дори:
— Художник… — Помълча и добави: — А може би и кинооператор. Нали сам видяхте какъв хубав филм съм заснел на десетгодишна възраст?
И се усмихна с трите си трапчинки. От това на мен ми стана невъобразимо тъжно.
Четвърта част
Червената Олга
1. Изненади в Америго Сити
Влакът се движеше с темпото на волска каруца. Той трябваше да прекоси южните предпланини на Скалистия масив, сетне пустинните райони западно от Америго Сити и едва тогава, навлизайки в поречието на Рио Анчо, да се насочи към крайбрежието. Беше полупразен, пътниците, предимно индиоси, закусваха, обядваха и вечеряха върху прострените на коленете везани кърпи и дремеха на скамейките, положили под главите си сгънати пончоси. Аз не изпусках куфарчето от очи.