— Професор Моралес — каза той, — от властта на Стайфли ще изтръгне планетата само „Албатрос“… — Говореше някак си задавено, дори, бих казал, скръбно. — Единствен аз в „Албатрос“ разполагам с условията и средствата за осъществяването на това велико дело. И тъкмо това е причината, която ме накара да се обърна със своята щедра оферта към „Енерган компани“…
Всички погледи бяха отправени към него — озадачени, недоумяващи, сякаш този смирен човек не бе съшият онзи свиреп вълк, който разкъсваше, без да му мигне окото, работници, финансови акули и цели икономически империи.
— Господин Искров — подхвана той, — обяснете, моля, в какво точно се състои офертата ми до „Енерган компани“. Тук място за секрети няма и не може да има.
Очаквах този въпрос. Рано или късно той трябваше да бъде зададен и рано или късно трябваше да отговоря, макар че отбелязваше началото на края… Моя край, на жена ми, на децата ми… Но спиране вече нямаше, не можеше да има. Монологът следваше да бъде изречен до неговия трагичен финал.
И аз отговорих:
— По същество мистър Мак Харис предложи на Двайсет и втора улица двайсет милиарда долара за патента на енергана, както и съдружие с „Енерган компани“, съпроводено с готовност за преустройство на научната и промишлената база на „Албатрос“ с оглед на масовото производство на зърнестото вещество.
Плътна тишина, подчертана още повече от лекия съсък на прожекторите. Изтече минута, изтече още една — очевидно недостатъчно време за смилане на твърдия залък, който бях предложил на аудиторията. Накрая се обади професор Моралес със смес от бездънно презрение и нескрита печал:
— И какво? Двайсет и втора улица се съгласи на тия условия?… Боже мой, и те ли се оказаха безскрупулни и ненаситни гешефтари?
Не отвърнах веднага. Знаех — изрека ли истината, ще настъпи развръзката. Към мен изчаквателно вдигна стъкления си поглед Мак Харис. Тишината шумеше в ушите ми. После изведнъж пак забръмчаха камерите и аз пак се върнах в Ел Темпло, в библиотеката, пред екрана, и този до мен забиваше обсидиановия нож в гърдите на жената…
— Не — прошепнах аз, но кратката дума прозвуча като изстрел.
Мак Харис присви вежди. Над залата премина шумолене. Чуха се учудени възгласи, леко хихикане, скърцане на столове.
— Как тъй — не? — попита Лино Батали. — Нали преди малко сам вие заявихте!…
Тук вече самообладанието ме напусна и както осъденият на смърт революционер бърза да хвърли последните си лозунги в лицето на палачите преди да се е стегнала примката около шията му, така и аз се втурнах в кратки, недоизказани изречения, които свидетелствуваха за обземащите ме все повече обърканост и паника.
— Колеги! — извиках. — Колеги! Доктор Маяпан и неговите синове отхвърлиха категорично тъй наречената оферта на мистър Мак Харис и отговориха със свое контрапредложение, и то е тук. — Извадих от джоба си синия плик и го метнах към редактора на „Петролоработник“. Той го грабна, пъхна го под ризата си и благоразумно си проби път към един от изходите на залата. Аз продължих да викам: — Контрапредложението на Двайсет и втора улица се състои в следното… — Поех дъх и хвърлих: — В едноседмичен срок, да, в едноседмичен срок, считано от днес, Мак Харис да прехвърли цялата, повтарям, цялата собственост на „Албатрос“, тоест целия си актив, върху „Енерган компани“…
Млъкнах. Трябваше да си поема дъх. Сърцето ми биеше до задушаване. Сега палачът ще спусне примката…
— Що? — тихо и едва ли не само за себе си изрече Мак Харис и издърпа от джоба си белия плик.
Бързо подхванах, усещайки вече примката на врата:
— Тази собственост ще бъде използувана от Двайсет и втора улица за поправяне щетите, които Мак Харис е причинил през последните двайсет и две години на индианските племена от районите Теоктан и Кампо Верде…
Мак Харис рязко се изправи:
— Не! — извика той. — Не!
Продължих все по-стремително, задъхано, отчаяно дори, гонен вече от клупа на смъртта:
— А самият Мак Харис да се предаде доброволно на Върховния съд, за да бъде съден за предумишлено унищожаване на стотици хора, включително премазването с булдозер на индианския вожд Великия Бял Орел и убийството на една млада майка, извършено чрез изтръгване на сърцето й с помощта на обсидианов нож и гола ръка…
— Това е лъжа! Лъжа! — закрещя пискливо Мак Харис. Лицето му, страшното, изгорялото лице, доби изражението на бито куче, тялото му се затресе: — Нагла лъжа! Аз никого не съм убивал!… Никаква жена!… Никакво сърце!…