Залата зашумя, хората наскачаха от местата си, камерите се насочиха към Мак Харис, който все повече и повече изпадаше в истерична криза. Виковете му преминаха в сълзливо хриптене:
— Аз… аз… се обърнах към доктор Маяпан… заради сина си… Заклевам ви се… Той е болен… стайфлит… умира… — И се наведе над масата и беззвучно заплака и задращи покривката с пръстите на алуминиевата си десница. — Умира… умира…
Откъм последния ред долетя високият глас на Панчо:
— Но моля ви се, за бога, обяснете най-после кой всъщност е този доктор Маяпан, тия тайнствени синове, Кампо Верде, Бели Орли?
Докато Мак Харис задавено скимтеше над масата, а Лино Батали се опитваше да го успокои, аз произнесох силно, ясно и отчетливо:
— Доктор Доминго Маяпан е син на смазания под булдозера бивш индиански вожд Великия Бял Орел и съпруг на убитата жена. А Кампо Верде, колеги, е образът на унищожената планета Земя и се намира на седемстотин и петдесет километра от Америго Сити…
Това бяха последните ми думи. Вратите към залата с трясък се отвориха. Показаха се полицаи.
Зад тях беше Командора.
Монологът ми свърши.
3. Новите фактори
От бездните на болката и мрака ме изтръгна острото металическо изскърцване на резето. Опитах се да погледна. Тежката врата се отвори, влезе надзирателят Нани с канчето и парчето синтхляб. Побутна ме с крак, изръмжа:
— Хайде, яж!
Поизправих се, облегнах се на каменния зид. Цялото ми тяло бе рана, обсипана със сол. Ушите ми кървяха, зъбите ми се клатеха, мозъкът ми още гореше от тока, който само преди няколко часа го пронизваше и ме караше да вия като диво животно. Нани остави канчето върху рогозката.
— Яж! — каза пак той. — Трябва да имаш сили.
Сили? За какво? За да продължавам да понасям ужаса на Конквиста, това безкрайно страдание, което не спираше вече цели пет дни?
Не е ли по-разумно да умра от глад, или да ме хвърлят в ямата с кобрите? И да свърша?
Но Командора не искаше да свърша. Той искаше да се храня, да съм жив, да понасям чудовищната болка до ръба на смъртта, за да говоря, да говоря и да кажа всичко, и главно, къде се намира Ел Темпло.
Пет денонощия той ме държеше при себе си в параклиса пред олтара, пет денонощия той упражняваше върху мен своето майсторство на префинен инквизитор. Аз говорех, говорех и разказвах всичко, което знаех — за пуеблосите в Теоктан, за руините под земята, за лабораторията в храма, за доктор Доминго Маяпан, за Белия Орел, за Алехандро Маяпан, за Педро Коломбо и за тоновете енерган в пещерите… Аз говорех и говорех… Но всичко това беше без особено значение за него. Той искаше да знае другото: местонахождението на Ел Темпло и Ясимиенто на суровината на енергана, а аз не ги знаех и проклинах Агвила, загдето не беше ми ги разкрил. И в същото време ликувах, че не ги зная, защото бях съюзник на Белия Орел, бях негов приятел… И с ожесточение си мислех, че дори да ги знаех, щях да мълча… Защото, дявол да го вземе, това бе истина, аз премълчах и цялата Бяла стена, премълчах Ел Гранде от хотел „Ел Волкан“ — келнера, който не можеше да си закопчава смокинга пред гърдите, премълчах дори и трите коня с чувалите и от това бях безумно горд…
Отвъд дебелите зидове, кой ли път днес, долетяха задавени отгласи от мощен рев. Струваше ми се, че не спират, че кънтят ден и нощ и понякога само изстрелите ги заглушаваха. За да се надигат отново, по-мощни и по-гневни.
Нани се ослуша:
— Хей, не млъкват тия хора… — избоботи той под мустаците си.
Нани бе индио, от ония, които по липса на друга работа, служеха вярно на Конквиста.
— Какво е това?
— Хм… не знаеш ли? — отвърна той учуден. — Че как тъй? — Той надникна в коридора пред килията, върна се, затвори внимателно портата зад себе си и като се наведе към мен прошепна: — Заради тебе. Искат освобождаването ти.
— Кои са те?
— Всякакви… Отначало бяха ония откачени Борци за чиста планета, после подире им се юрнаха работниците от петролите… вчера докерите от кея Кенеди. Днес пък и лекарите от болниците за стайфлит… и даже търговците от Вита-Синтетика.
— А кой стреля? — зададох излишния въпрос.
— Нашите, кой иначе. И войската. Има убити. Синдикатите ще стачкуват… — Помисли и добави съвсем конфиденциално: — Ако не те пуснем да си вървиш…
Това беше ново за мен и то ми вдъхна повече сили, отколкото всичките затворнически чорби на земята. Изправих се, домъкнах се до зарешетеното прозорче. Мощният рев ставаше по-яростен и ясен.
Нани също слушаше и не мърдаше. Тогава седнах до канчето и започнах да гълтам, без да дъвча, защото не можех да дъвча и защото не исках да чувствувам вкуса на онова, което Командора наричаше здравословна затворническа храна.