От пет дни нямах никаква представа за онова, което ставаше навън.
Нямах представа за последиците от пресконференцията на Лино Батали, за начина, по който медиите са я отразили и са предали скандалния й край. За мен оставаше загадка заболяването на сина на Мак Харис, което бе огласено с такава зрелищна истерика от бащата. В кратките моменти на просветление между два мъчителни сеанса при Командора аз размишлявах върху тия въпроси и с болезнено нетърпение чаках седмия ден — крайния срок на ултиматума на Агвила.
Отвън пак долетя мощен тътен. Различих отделни викове: „Освободете Искров! Долу Мак Харис!“
Тогава се реших:
— Сеньор Нани, имам една молба към вас.
Надзирателят присви подозрително вежди:
— Каква?
— Бихте ли ми донесли вестници? — Въпросът беше директен. — Ще ги прегледам и ще ви ги върна веднага.
— Забранено е, сеньор — отвърна той, без да се изненада от искането ми. За първи път ми викаше „сеньор“. — Знаете ли какво става, ако сеньор Командора ме пипне?
— Нани — казах, — до два дни няма да има вече никакъв Командор. Други ще дойдат.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно сигурен. Защото ги зная…
— Ония ли? От Ел Темпло? Изпод планината? — промърмори той.
— Да, те… Знаете, че съм техен приятел, и когато дойдат, аз все едно ще изляза от тук и тогава ще се застъпя за вас… Обещавам ви! Понеже сте добър човек… стига да ми помогнете сега… А какво ще се случи с вашите колеги тук, един бог знае… Ние нямаме намерение да премахнем змиите веднага. Те ще потрябват за други…
Той ме изгледа продължително, очевидно питайки се дали ще устоя на обещанието си. Намекът за змиите не бе много приятен…
А навън тълпата не млъкваше.
Без да каже дума повече, Нани излезе. Не тресна вратата след себе си…
Два часа по-късно ме завлякоха в параклиса. Там беше и Мак Харис — за първи път откакто попаднах в Конквиста. Седеше пред разпятието, по-мрачен от когато и да било, облегнал изгорялата си буза на металния юмрук.
Аз залитнах.
— Седнете! — заповяда Командора.
Седнах. Мак Харис не каза нищо. Само се взираше в мен със стъкленото си око. Командора застана пред мен, грамаден, с квадратна глава и гъсти кичури над изпъкналото чело.
— Искров — каза той, — вие не сте глупак и сигурно съзнавате, че изрека ли една дума само и вие преставате да съществувате… и то в много нежелателна компания.
Кимнах. Той продължи:
— Засега вие играете ролята на герой: готов сте да дадете живота си за една хуманна кауза и тъй нататък… Много похвално от нравствена гледна точка. От гледна точка на разума обаче, от гледна точка на целесъобразността, това е чиста глупост, безсмислица, абсурд. Вие като че забравяте, че това ваше поведение може да струва не само вашия живот… Ако сте много любопитен, ще устроим една малка очна ставка с вашите деца. И с жена ви. Защото те не са вече под Снежния връх…
Пред очите ми причерня. Припаднах: милостивият родителски инстинкт не допускаше и представата дори за децата, заплетени във виещи се около лицата им кобри…
През тъмната мъгла долових гласа на Командора:
— И трябва да ви уверя, че ако все още можете да седите тук пред мен жив, че ако не сте вече разложен труп, то това дължите единствено на мистър Мак Харис, който непрекъснато се застъпва за вас. Пийте, пийте, това не е отрова, това е вода „Ел Волкан“…
Пих и едва тогава промълвих:
— Да, естествено… само мистър Мак Харис…
— Той ме помоли дори да не ви докосвам повече… И представете си, той настоява да ви пусна. На свобода… Децата ви също… И жена ви…
Пак кимнах. Сега идваше цената на великодушието.
— В замяна от вас той иска само две неща…
Мак Харис все тъй мълчеше, загледан в мен. Командора завърши:
— Местонахождението на Ел Темпло. И Ясимиенто на суровината!
Отпъдих от съзнанието си картината на децата в змийската яма, вдигнах глава и ясно произнесох:
— Господа, ако знаех тези две неща, щях да ви ги съобщя още от самото начало на… на нашите разговори. Вие можете да… — щях да кажа „изтръгнете сърцето от гърдите ми“, но благоразумно отминах този израз, — вие можете да ме разкъсате на парчета, да ме хвърлите при змиите, да унищожите жена ми, децата ми, целия ми род, все едно, не зная и не зная… Пак повтарям: на отиване към Ел Темпло бях приспан. И се събудих сред джунглата. На връщане беше още по-неясно. Приспан бях в Ел Темпло, под земята, и се събудих на повърхността.
— Къде точно?
— На изток от Скалистия масив, на половин ден път с автомобил до Кампо Верде по бившата магистрала.