Бях изумен. Този човек беше или велик актьор, който еднакво добре умееше да играе Тартюф и крал Лир, или странно, нечовешко същество, което не съзнаваше своето падение. В часовете, когато синът му умираше, той все още се бореше за своята собственост, отлагайки края, надявайки се да спаси, ако не цялата, то поне част от нея.
Този не заслужаваше нито съжаление, нито пощада.
Попитах:
— Защо не отправите вашето искане по радиото? В Темпло имат достатъчно приемници и предаватели. Ще ви чуят и ще ви отговорят.
Не зная защо, но при тия мои думи Командора видимо трепна. Той отправи към мен поглед, в който прочетох удивление и задоволство. Да, задоволство. Мислено повторих изреченото от мен, ала не намерих нищо нередно или двусмислено в него, нищо, което Командора да не знаеше досега. На Командора отдавна бе известно, че в Ел Темпло има мощна електронна апаратура, която свързваше доктор Маяпан с цял свят. Тогава, какво?…
Вниманието ми бе отново привлечено от Мак Харис.
— Доктор Маяпан — каза той — няма да се отзове на моя апел. А вас той ще послуша. Ще му обясните каква е обстановката тук. Той е разумен човек… Той е учен… и баща… Има двама сина… ще ви разбере…
Едва сдържах усмивката си: този робот все повече и повече влагаше в речника си нормални човешки интонации. И тъй като не бях вече фигура върху таблото, а играч, реших да направя важен ход:
— Мистър Мак Харис — казах много спокойно, — ще изпълня молбата ви само при едно условие.
— Слушам ви.
— Ще освободите жена ми и децата ми. Веднага. И ще ги изпратите при майка ми в Рио Алто. Като поемете задължението да не ги безпокоят повече…
— Съгласен! — отговори той, но Командора остро отсече:
— Аз не съм съгласен! Те ще стоят тук, докато…
Неочаквано Мак Харис скочи от стола и протегна живата си левица към полковника, страшен. Такъв беше той и в оная филмова сцена в Кампо Верде при изтръгването на сърцето.
— Млък! — извика той. — Млък!
Тогава Командора също бавно се изправи. Имах чувството, че цялото му тяло се напряга за схватка, че в следващия миг ще се метне върху Мак Харис, ще го сграбчи за хилавата шия, ще впие зъби в нея и ще го умъртви. Погледите им се срещнаха и дълго, безкрайно дълго стояха впити един в друг. Никога не бях виждал такава ярко изразена ненавист между двама души.
Пръв отклони очи Командора. На устните му се появи намек на иронична усмивка, или тъй само ми се стори, и той пак седна. Рано или късно тия господари на Веспучия трябваше да се унищожат един друг…
Но сега полковникът включи интерфона и сухо заповяда:
— Капитане, незабавно освободете Клара Искрова и нейните деца и ги откарайте в Рио Алто при майката на Теодоро Искров.
Въздъхнах облекчено: това беше победа за мен. Голяма победа.
Тогава направих още един ход:
— Искам да ги видя.
Командора демонстративно широко отвори готическия прозорец, който гледаше към вътрешния двор на замъка. Отвън нахлу Стайфли и изпълни параклиса със смрад. Надникнах навън. Те се появиха, придружени от един цивилен, и се отправиха към една голяма черна кола. В гъстия смог приличаха на привидения… Сърцето ми се разтуптя. Исках да извикам, да им махна за сбогом, но те влязоха в колата, която без да се бави се понесе към улицата. Командора бързо затвори. Изчаках още няколко минути, докато черната кола се отдалечи достатъчно от Конквиста, докато помещението отново се изпълни с дъхащия на бор кислород и едва след това вдигнах слушалката на радиофона. Завъртях 77 77 22. Никакъв отговор. Завъртях пак. Отново нищо.
— Те не винаги отговарят — казах. — Опасяват се от засичане.
— Е, да… — промърмори Командора, не без нотка на жлъч. — Така и предполагам.
— След час ще звъните пак — каза Мак Харис и пак бе всемогъщият владетел на „Албатрос“. — Ще звъните всеки час, цял ден, през нощта също. Докато ги откриете. Санто, чуваш ли ме?
— Чух — отвърна сухо Светеца.
В килията намерих ново снопче вестници, пресни, с една огромна седемколонна вест.
Новината бе толкова потресаваща, че дълго седях неподвижен, вторачен в заглавието, без да усещам как в гърдите ми се надига неудържим, истеричен кикот. Това ново развитие на събитията, колкото и логично да бе, навярно бе също тъй изненадващо и за свръхумните Маяпан, които иначе умееха да предвиждат едва ли не всички бъдещи ходове на противника.